Кървавото евангелие

Главата на свещеника се раздвижи в скута ѝ. Тя отново сведе очи към него.

Джордан се пресегна и внимателно разтвори окървавените останки от дрехата му, като проверяваше за рани. Белите мускулести гърди на свещеника бяха като мраморни в сравнение със загорялата кожа на Джордан. Сребърен кръст с големината на дланта ѝ и с черна копринена връв лежеше на сърцето върху парче от риза, останало като по чудо непокътнато.

Върху кръста бяха изписани думите Munire digneris me.

Преведе си началото на молитвата: Благоволи да ме подкрепиш.

— Доста е поочукан — постави диагнозата си Джордан.

След като кожата му беше оголена, ясно се виждаше колко са раните му. Разрезите се кръстосваха по плътта и слабо сълзяха.

— Колко кръв е изгубил? — попита тя.

— Не много. Повечето рани изглеждат повърхностни.

Тя трепна.

— Болезнени са — призна той. — Но не застрашават живота му.

Въпреки това Ерин я побиха тръпки — и не само от тревога. Вече беше станало много по-студено — пустинята бързо губеше акумулираната топлина.

Джордан изрови малък пакет за първа помощ от джоба си и се зае да превърже главата на свещеника. Ерин долови миризмата на спирт, когато той извади марля за почистване.

Докато действаше, той изрази по-сериозните си тревоги за свещеника.

— Боя се от удара, който пое при експлозията на гранатата. Може да има сътресение или черепна травма. — Съблече камуфлажното си яке и покри с него отпуснатото тяло. — Изглеждаше напълно на себе си преди малко, когато двамата разговаряхте. Въпреки това трябва час по-скоро да му намерим истинска медицинска помощ.

Ерин се взираше в отец Корза.

„Рун“ — напомни си тя.

Малкото име му отиваше повече. Беше по-меко и загатваше за по-дълбоки тайни. Върху парцалите от ризата си носеше католическа якичка от бял лен, а не от пластмасовите, предпочитани от повечето съвременни свещеници.

Сега, докато бе в безсъзнание, лицето му беше отпуснато, строгите линии ги нямаше. Устните му се оказаха по-пълни, отколкото ѝ се бе сторило преди, изсечените му черти изпъкваха по-ясно. Тъмнокафявата коса се спускаше на вълни над челото му и стигаше до якичката. Тя махна кичурите от лицето му.

Тревогата ѝ се засили при допира до ледената му кожа.

Ще се събуди ли? Или ще умре като Хайнрих?

Джордан се изкашля. Ерин дръпна ръка. Рун беше свещеник и тя не биваше да си играе с косата му.

— Какво стана с радиостанцията ти? — попита тя, като търкаше длани. Беше изгубила мобилния си телефон. Сега той бе погребан някъде в планината. По-рано Джордан беше бърникал радиостанцията си. — Успя ли да се свържеш с някого?

— Не. — Лицето му се изопна от загриженост. — Кутията е спукана. Ако имам време, може и да успея да я поправя.

От студа кожата на ръцете му беше настръхнала. Въпреки това той зави по-добре Рун с якето си.