Възкресяване

Беше си там и още не беше асфалтиран. Завих по-рязко от необходимото и колата няколко пъти поднесе.

— Дано знаеш какво правиш — промърмори Астрид. Не изглеждаше изплашена, че караме към центъра на гръмотевичната буря, а по-скоро заинтригувана и леко възбудена.

— Дано.

Пътят стана по-стръмен. Колата продължи да поднася по чакъла, но, общо взето, се държеше. На четири километра от разклона дърветата сякаш се отдръпнаха назад и пред нас изникна Върха в небето. Астрид ахна и се приведе на седалката. Ударих спирачките, гумите изсвириха и фордът спря.

Вдясно имаше стара хижа със счупени прозорци и с изкорубен, покрит с мъх покрив. По сивите, олющени стени се виждаха плетеници от избелели, нечетливи графити. Пред нас се простираше грамадна полегата плоскост от гранит, напомняща изпъкнало чело. В най-високата му част, точно както ми описа Джейкъбс преди половината ми живот, беше забит железен стълб, който се извисяваше към облаците — вече черни и сякаш на една ръка разстояние. От лявата ни страна, накъдето гледаше Астрид, се виждаха хълмове, долини и сиво-зелени гори, простиращи се към океана. Там, на изток, слънцето все още грееше и сиянието му обливаше земята.

— Господи, колко е красиво! Защо не си ме водил тук досега?

— И аз идвам за пръв път. Бившият ни пастор…

Не можах да довърша мисълта си. Ослепителна мълния раздра небето. Астрид изпищя и закри с ръце главата си. За момент — странен, страховит, великолепен момент — въздухът се сгъсти и сякаш се превърна в наелектризирано моторно масло. Почувствах как космите ми — дори най-фините в ушите и в носа ми — се изправят. После се разнесе кратък остър звук, все едно невидим великан щракна с пръсти. Проблесна втора мълния и удари металния стълб, оцветявайки го в яркосиньо като пламъците, които в сънищата ми танцуваха около главата на Чарлс Джейкъбс. Стиснах клепачи, иначе светлината щеше да ме ослепи. След миг отворих очи — сега стълбът беше огненочервен. „Като подкова в огнище на ковачница“ — беше казал Джейкъбс и наистина изглеждаше точно така. Отново се чу тътен.

— Да бягаме, а? — креснах, опитвайки се да надвикам бученето в ушите си.

— Не! — изкрещя тя. — Да се скрием там! — И посочи схлупената хижа.

Мислех да кажа, че е по-безопасно да влезем в колата — чувал бях, че гумите действат като изолатор и предпазват от мълнии, — но пък на Върха в небето бяха бушували хиляди гръмотевични бури, а хижата беше невредима. Докато тичахме натам ръка за ръка, осъзнах, че е оцеляла, защото железният стълб привличаше мълниите. Поне досега беше оцеляла.

Тъкмо стигнахме до отворената врата, заваля град. Ледени късове с големината на орех затрополиха върху гранита.

— Ужас, ужас, ужас! — викаше Астрид… но и се смееше.