Не дърпай дявола за опашката

– Какво разбираш?

– Усещам, че част от пенсионираните мозъчни клетки на Шерлок са напът да възкръснат.

Гърни не му обърна внимание:

– Е, до какво имаш достъп?

Хардуик прочисти гърлото си с такова усърдие, че на човек можеше да му се обърне стомахът, докато го слуша.

– Оригиналните доклади за инцидентите, документи за самоличност и биографични данни за жертвите, снимки на черепи и лица, помлени от едрокалибрени куршуми – а като заговорихме за това, сетих се за една колоритна случка. Една от жертвите – привлекателна дама, която се занимавала с недвижими имоти, беше изгубила голяма част от челюстта и главата си след канонадата от онзи „Пустинен орел“. Един младок от екипа за събиране на веществени доказателства направи откритие, което никога няма да забрави. Парче от ухото на дамата с големина на монета се било закачило в храст смрадлика край шосето и от него все още висяла обицата ѝ с голям диамант. Представяш ли си картината, майсторе? Подобни неща някак се запечатват в паметта – замълча за миг, сякаш му даваше време да се наслади на извикания образ. – Както и да е. Имаме доста такива детайли, както и веществени доказателства от местопрестъпленията, заринати сме до ушите с доклади от екипите по криминалистика, с лабораторни изследвания, следствени доклади, подробен профил на стрелеца от отдела за поведенчески анализ на ФБР, бла-бла-бла. Тонове простотии, до някои имам достъп, до други – не. Ти какво търсиш?

– Какво ще кажеш да ми изпратиш всичко, до което можеш да се добереш без проблеми?

В отговор Хардуик дрезгаво се разсмя:

– Всичко, в което има пръст ФБР, е потенциален проблем. Глутница надути, политизирани задници с мания за контрол – замълча за миг. – Ще видя какво мога да направя. Ще ти пратя няколко неща още сега, а по-късно и още. Проверявай си пощата.

Хардуик винаги беше най-услужлив, когато имаше вероятност да се нарушат правилата и да се настъпят нечии мазоли.

– Между другото – подхвърли Гърни, – точно се връщам от среща с господин Клинтър.

Хардуик отново избухна в смях, този път още по-дрезгав и силен:

– Макси явно те е впечатлил, а?

– Някога виждал ли си дома му?

– Кокаляци, змии, джипове, а той бълва конски фъшкии – за това ли говориш?

– Май не отдаваш голямо значение на дрънканиците на господин Клинтър?

– Ами ти?

– Още не съм решил какво да мисля. Има някакъв елемент на лудост, но има и друго – представление на актьор, който се преструва на откачен. Трудно е да разбереш къде е границата между двете. Спомена нещо за посттравматичен стрес. Случайно да знаеш дали е резултат от пиянската катастрофа, заради която са го уволнили?

– Не. Войната в Залива. Приятелски огън от хеликоптер вдигнал във въздуха човека до него. Тогава Макси го преодолял, превъзмогнал го, нещо такова. Но вероятно е подготвило почвата за големия му срив след кашата с Добрия пастир. Кой знае? Може в онази нощ да е решил, че стреля по някой шибан хеликоптер.