Стигмата

XXXII

МАРГЬОРИТ ЖИВЕЕШЕ на половин левга от Поаси, в диво място, където не растяха дори дървета, а папурът си оспорваше блатистата местност с папрати и млади върби. Гората, през която минаха, беше усойна, с непроходими храсталаци от орлова папрат и стари дървеса с разкривени клони. Хората му бяха начумерени и умълчани. Филип усещаше как нечии очи ги следят, може би на животни, може би на духове. Всички знаеха, че в такива гори феите спят в листови обиталища и странни джуджета припкат в пълния със сенки здрач. Всеки човек, умрял на това място без светите тайнства, щеше да е прокълнат навеки да си остане скитник.

Струйка бял дим се издигаше измежду дърветата и ги поведе към къщурката ѝ. Старицата беше в градината си, събираше билки. Косата ѝ се спускаше свободно до кръста и имаше смразяващия поглед на котка. Наблюдаваше приближаването им с едната ръка на хълбока, с другата – засенила очите си.

– Ти ли си Маргьорит, знахарката? – попита Филип.

– Аз съм. А ти си Филип от Верси. Какво прави изискан сеньор като вас тук в гората?

– Не знаеш ли? – изпита я той.

Тя се наведе и откъсна вейка от розмаринов храст.

– Чух, че момчето ти е болно. Осмелявам се да предположа, че са му пускали кръв и са му давали очистителни, молили сте се за него и сега сте дошли при мен като последно средство. – Тя се усмихна на объркването му. – Не мога да чета мисли, господарю. Просто не съм толкова луда, колкото сигурно изглеждам.

Филип подаде поводите на коня си на своя церемониалмайстор и слезе от седлото. Имаше пътека от дъски, която потъваше в калта при всяка стъпка.

– Казват, че изцеляваш всякакви болести с твоите отвари и мехлеми.

– Също толкова съм известна и с болестите, които не изцелявам. Най-добре е да влезете.

Филип я последва и си удари главата в ниската врата. Вътре беше тъмно. Бързият му поглед видя някакви треви и прашни клончета от сушени цветя да висят от тавана или да се сушат на огъня от огнището. Ръждиво гърне седеше накриво върху купчина пепел и овъглено дърво.