Изневяра

Дойката, като всички силни хора, изпаднали в безсилно положение, посрещаше Айдан с лек срам и винаги с неудобство приемаше подаръците й — плодове, цветя, нощници, халати.

— Защо ги носиш, моето момиче, защо си правиш труд…

Тя, която винаги беше гледала болни, не можеше да се примири, че сега тя е болна и че се налага да я гледат. Опитваше се да не го показва, да изглежда силна духом, но в гласа й личеше молба към бога:

— Една от двете добрини, момичето ми… Или да ме прибере при себе си, или да ме изправи на крака… Да не ми се сърди Всевишният, но това не е справедливо, не съм направила нищо, за да ме наказва така… Както и да е, всяко зло — за добро.

— Не говори така, дойке… Няма да те дадем толкова лесно…

Очите на възрастната жена се пълнеха със сълзи, но казваше с обичайното си чувство за хумор:

— Е, момичето ми, моите връстнички отдавна предат прежда заедно с Дева Мария на небето…

После отново се натъжаваше и започваше да реди молитви, от които сърцето на Айдан се късаше. Повдигаше насълзени очи към тавана и шепнеше:

— Господи, не ме карай да страдам…

Въпреки че беше отпаднала, опитваше се да се грижи за Айдан:

— Яла ли си днес? Ей там има плодове. Дай да ти обеля, ти обичаш…

Айдан приемаше естествената загриженост на старата жена не като дълбоко чувство, показващо, че човекът не е само тяло, а като навик, затова отговорът й беше повече лицемерен, отколкото искрен:

— Какво говориш! Ако искаш, аз ще ти обеля, ти си болна!

Казвайки го, усети лицемерието си и се почувства странно. В душата й има много и силни чувства, но липсваше състрадание. После, когато си мислеше върху това, разбра, че състраданието липсва у повечето успели хора около нея. Май то беше присъщо на неуспелите, малките, останали в периферията на живота, хора като дойката й. И това, че го осъзна, не я промени по никакъв начин — не я направи по-милосърдна и не я накара да страда, че не е такава. От време на време й се искаше да изпитва милост и съчувствие към някого, изпаднал в беда, но не желаеше това чувство постоянно да присъства в живота й. Душата й отдавна беше закоравяла и се бе изкривила, подобно на зараснала накриво счупена кост. Даваше си сметка какво е загубила — бе почувствала липсата му, но само толкова. Върна се в спомените си, в двора пред къщата на дойката, миризмата на мащерка, оставена да съхне на сянка… Обичта и грижата, с които се отнасяше жената към нея, й се струваха нормални и естествени.

Тази вече седеше сама на балкона и пушеше цигара. Луната над нея вървеше към пълнолуние, но все още не бе достигнала съвършения си овал. Светлината й караше нощното небе да изглежда фосфорносиньо. Мислеше си за Джем. И за липсата на обич и състрадателност в живота й. Джем се интересуваше от нея, но не изпитваше обич. Халюк — обратното — обичаше я, съчувстваше й, но не показваше заинтересуваност. Джем се интересуваше и грижеше за нея само когато бяха заедно — да се чувства добре, да не се притеснява, докато са заедно, и упорито не желаеше тази загриженост да се разпростре и в друго време. Въпреки всичко, липсата на обич и съчувствие у него не я дразнеше, напротив беше доволна. Беше свикнала да се бори в работата си, имаше закалка. Потърсеше ли съчувствие и грижа, боеше се, че те ще я размекнат.