Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
Но какво, за бога, правят тук мама и татко по никое време?
— Здрасти! — казвам, когато вратата се отваря. — Заповядайте! Тъкмо ви приготвих кафе!
Докато прегръщам родителите си, забелязвам, че двамата се споглеждат тревожно.
Ама какво става тук?!
— Надяваме се, че не сме те притеснили, мила! — отбелязва мама, като ме следва навътре.
— Разбира се, че не! Така де… Очевидно и за си имам работа и неща, с които да се занимавам…
— О, да! — кимва с разбиране мама. — Е, няма да ти отнемаме много време. Какво ще кажеш да поседнем някъде!
— Ами… — Надзървам през вратата на дневната. Диванът е обсаден от кутии, разливащи съдържанието си навсякъде, а върху него се мъдрят килими и топчета стиропор. — Засега все още не сме подредили дневната, така че заповядайте в кухнята!
Така. Очевидно този, който е измислил модела на високите столчета в кухнята, никога не е посрещал на гости възрастните си родители. На мама и татко им трябват цели пет минути, докато се изкатерят върху тях, а аз ги наблюдавам ужасена, че всеки момент ще паднат.
— Ама че непослушни крака! — пъшка татко, докато опитва за пети път. Междувременно мама се приплъзва сантиметър по сантиметър на мястото си, сграбчила гранитния барплот на живот и смърт.
Накрая, не знам как, но и двамата са закотвени върху стоманените седалки и придобиват самодоволен вид, сякаш са поканени в някое телевизионно шоу.
— Добре ли сте? — питам ги притеснено. — Защото, ако искате, мога да отида да донеса други столове.
— Глупости! — махва с ръка татко. — Тук си ни е много удобно!
Лъже. Виждам го как се е хванал здраво за ръбовете на хлъзгавите седалки и поглежда надолу към плочките на пода, като че ли балансира на перваза на четиридесет и четвъртия етаж.
— Тези седалки са малко твърдички, не мислиш ли, скъпа? — осмелява се да отбележи мама. — Ще трябва да си вземеш някакви меки възглавнички от „Джон Луис“.
— Е… може би.
Подавам чашите с кафе на мама и татко, измъквам си стол и за себе си и се мятам с лекота върху него.
Мамка му! Заболя ме!
Божичко, ама тези столове наистина са малко сложни за качване! Тъпи блестящи столове! А и нещо в баланса им не е наред. Не мога да разбера какво.
Хубаво де! Но нали се качих! Страхотна съм!
— Е… добре ли сте? — питам, като се присягам за моето кафе.
Кратка тишина.
— Беки, посещението ни днес изобщо не е случайно — казва татко. — Трябва да ти кажа нещо важно.
Изглежда толкова сериозен, че в гърдите ми се надига паника. Може пък въобще да не става въпрос за къщата. Може да е нещо още по-лошо.
— И това има нещо общо с мен — продължава той.
— Болен си от нещо! — изричам, преди да успея да се спра. — О, боже! О, господи! Знаех си, че нещо не е наред!
— Въобще не съм болен! И изобщо не става въпрос за това! Става въпрос за нещо друго. — Замлъква, започва да масажира слепоочията си и накрая вдига очи. — Беки, преди много години…
— Съобщи й го по-внимателно, Греъм! — намесва се мама.
— Точно това и правя! — срязва я татко, обръща се, а столчето му заплашително проскърцва. — Точно това правя — съобщавам й го внимателно!
— Не, не го правиш! — изтъква мама. — Избързваш!
Вече напълно се обърквам.
— Какво да ми съобщите по-внимателно? — питам, като погледът ми се мести ту към единия, ту към другия. — Какво става тук?
— Беки, преди да срещна майка ти… — продължава татко, като се стреми да не ме поглежда в очите, — имаше друга… жена в моя живот.
— Ясно — кимвам, а в гърлото ми веднага се образува познатата буца.
Значи мама и татко ще се развеждат и точно затова продават къщата. Значи аз ще се окажа дете на разведени родители.
— После загубихме връзка — каканиже татко. — Но наскоро… се случиха някои събития…
— Объркваш я, Греъм! — възкликва мама.
— Не я обърквам! Беки, ти объркана ли си?
— Ами… мъничко — признавам си аз.
Мама се присяга и поема ръката ми.
— Беки, скъпа, казано накратко… ти имаш сестра!
Сестра ли?!
Вторачвам се неразбиращо в мама. Какви ги говори тази жена?
— По-скоро, полусестра — добавя татко, като кима енергично. — Две години по-голяма от теб.
Мозъкът ми нещо дава на късо. В това няма никакъв смисъл. Как е възможно да имам сестра и да не знам нищо за нея?
— Татко ти си има дъщеря, скъпа — изрича нежно мама. — Дъщеря, за която не знаеше абсолютно нищичко съвсем доскоро. Тя се свърза с нас, докато вие бяхте на медения си месец. Вече се виждахме с нея няколко пъти, нали, Греъм? — Поглежда към татко, който веднага кимва. — Тя е… много приятна.
В кухнята се възцарява гробна тишина. Преглъщам няколко пъти — за проба. Не знам защо, обаче мозъкът ми нещо не го побира.
И изведнъж всичко ми се изяснява. Вдигам глава.
— Онова момиче! В деня, когато се върнахме! — Сърцето ми тупти така, че ще се пръсне. — Онази, с която вървяхте. Това беше…
Мама поглежда към татко, който кимва.
— Да, това беше тя. Твоята полусестра. Тя ни беше на гости.
— Когато те зърнахме, скъпа… направо се видяхме в чудо какво да правим! — споделя мама и се изкисква притеснено. — Не искахме да те шокираме още с пристигането ти.
— Решихме, че ще ти съобщим, когато се установите и животът ти се върне към нормалния ритъм — приглася татко. — Когато се подредиш.
Вече съм окончателно замаяна. Значи това е била тя! Значи съм зърнала моята полусестра!
— Как… как се казва? — успявам да смотолевя накрая.
— Казва се Джесика — отговаря татко след кратка пауза. — Джесика Бъртрам.
Джесика. Сестра ми Джесика!
„Здрасти! Познаваш ли сестра ми Джесика?“
Поглеждам първо притесненото лице на татко, след това премествам поглед върху ясните, изпълнени с надежда очи на мама — и неочаквано усещам, че с мен се случва нещо странно. Сякаш вътре в мен започва да нараства някакъв мехур. Сякаш цял поток от емоции е решил внезапно да се излее от мен. Аз не съм единствено дете. Имам си истинска сестра. Имам си сестра! Имам си СЕСТРА!