Шест години

Хрущящият звук, като от чупещи се десетки мокри клонки, прозвуча ужасно. Отовата трахея се сплеска, сякаш беше от папиемаше. А ръката ми се удари в нещо твърдо — усетих пода на автомобила дори през кожата и хрущялите на врата му. Тялото му изведнъж се отпусна. Погледнах красивото му манекенско лице. Очите му бяха отворени, но този път не само изглеждаха безжизнени, а наистина бяха лишени без живот.

За миг изпитах надеждата да ги видя как мигат. Не мигнаха.

Ото беше мъртъв.

Оттърколих се от него.

— Ото? — провикна се от шофьорското място Боб. И го видях как посегна към джоба си. Помислих си, че бърка за пистолет, но нямах никакво желание да изчакам да видя дали съм прав. Посегнах към ключалката на задната врата и я щракнах. После вдигнах дръжката и едва с отварянето на вратата погледнах да видя какво става зад мен.

Да, Боб наистина държеше пистолет и вече го беше насочил към мен.

Присвих се в мига, в който куршумът изсвистя над главата ми. Край на илюзията, че им трябвам жив. Изтърколих се през задната врата на вана и паднах с пълна сила върху дясното си рамо. Видях насочилите се към мен фарове. Очите ми се разшириха. Право към мен фучеше автомобил.

Свих се и пак се изтъркалях. Изпищяха гуми. Колата мина толкова близо, че усетих прахоляка, който гумите й хвърлиха в лицето ми. Изсвириха клаксони. Някой изруга.

Ванът на Боб отново се задвижи. Обзе ме чувство на облекчение. Издрапах до сравнително по-безопасния ляв банкет. При такъв усилен трафик предположих, че Боб няма да посмее да остане.

Не познах.

Сега ванът беше на същия банкет, на който бях и аз, само на двадесетина метра оттам, където се бях пльоснал.

Боб скочи от шофьорската седалка с пистолета в ръка. Останал бях без капка сила. Имах чувството, че не мога да помръдна. Но установих следната истина: в присъствието на човек с пистолет неща от рода на болката и изтощението стават най-малкото второстепенни.

И пак имах само един изход.

Скочих право в крайпътния храсталак. Без да се оглеждам предварително. Без да проверя какво има в него. Просто скочих. В тъмното обаче не бях забелязал наклона на терена. Затъркалях се през шубраците и оставих земното притегляне да ме отнесе все по-далеч от шосето. Очаквах всеки момент да стигна до долния край на насипа, но ми се наложи да почакам известно време.

Търкалях се дълго и яко. Главата ми тресна в скала. Краката ми се блъснаха в дърво. Ребрата ми се удариха… де да знам в какво. Търкалях се през храсталака, търкалях се, търкалях се, докато в един момент очите ми се затвориха, а светът стана черен и неподвижен.