Шест години

Завлачих се обратно към кампуса. По улиците още се срещаха студенти. Гледах да не излизам от сенките, но Бари — студентът, който ежеседмично ме посещава в кабинета — ме зърна и се провикна:

— А-а, шефе, по пътеката на срама ли се прибираме?

Излови ме.

Махнах му дружелюбно с ръка и продължих криволичещия си път към скромното ми жилище.

Още с влизането ми се зави силно свят. Спрях се, докато ми мине световъртежът, после се наврях в кухнята и си налях чаша леденостудена вода. Изпих я на едри глътки и си сипах втора. Спор няма: очакваше ме мъчителен ден.

Чак костите ме боляха от преумора. Влязох в спалнята и щракнах ключа за осветлението. Седнал на ръба на леглото ме чакаше мъжът с тъмночервената бейзболна шапка. Подскочих от изненада.

— Здравей, Джейк — махна дружелюбно той. — Леле как си се издокарал! Голям купон трябва да е било.

Останах неподвижен за не повече от секунда. А оня ми се хилеше насреща така, сякаш на света нямаше нищо по-нормално от сегашната ни среща. Дори мръдна леко козирката на шапката си по оня начин, по който професионалните играчи на голф поздравяват публиката.

— Кой, по дяволите, пък си ти?

— Това почти няма значение, Джейк.

— Разправяй ги на баба ми. Кой си, питам те?

Мъжът въздъхна в знак на известно разочарование от това, че настоявам ненужно да науча самоличността му.

— Да кажем, че съм твой приятел.

— Помня те от онова кафене във Върмонт.

— Виноват.

— После взе да ме следиш и тук. С оня ван.

— И за това виноват. Ама и ти целият си се вмирисал на евтина пиячка и още по-евтин секс. Не че има нещо лошо в подобни занимания.

— Какво искаш от мен? — попитах, мъчейки се да не се люлея.

— Искам да те закарам до едно място.

— Къде?

— Къде ли? — вдигна вежда той. — Дай да не си губим взаимно времето, Джейк. Много добре знаеш къде.

— Изобщо нямам представа за какво говориш. И как поначало успя да се намъкнеш у дома ми?

Онзи само дето не забели очи след въпроса ми.

— Хубаво бе, Джейк. Щом настояваш да си губим времето за такива подробности от рода на това как съм се справил с лайняната ти с извинение брава на задната врата. С тиксо да я беше залепил, по-здрава щеше да е.

Отворих уста, затворих я, пак се опитах да я отворя.

— Кой си ти, по дяволите?

— Боб. Окей? Щом държиш да изясним първо въпроса с имената, запомни, че се казвам Боб. Викам да тръгваме вече, а?

Мъжът се изправи. Стегнах тяло, готов да изживея отново младините си на охранител. В никакъв случай няма да го пусна тоя да излезе, без да ми е обяснил какво търси тук. Но ако оня изпитваше някакви притеснения, много умело ги прикриваше.