Лабиринтът - Невъзможно бягство

— Трябва да се връщаме. — Изправи се с мъка. — Да свалим Алби от стената. — Като видя объркването на Миньо, побърза да обясни за въжетата от бръшлян.

Миньо сведе обезсърчено глава.

— Няма начин да е още жив.

Томас обаче отказваше да се предаде.

— Откъде знаеш? Ела. — Той се обърна и закуцука навътре в коридора.

— Защото никой досега не е преживял…

Той млъкна и Томас знаеше какво мисли.

— Защото са били убивани от скръбниците, преди да ги откриете. Докато Алби го убодоха само веднъж, нали?

— Не зная — поклати глава Миньо. — Знам само, че досега не се е случвало подобно нещо. Няколко от нашите са били убождани и денем. Тези, които се върнаха, получиха серум и минаха през Промяната. Останалите просто не можаха да напуснат лабиринта и са били убити през нощта.

— Представям си какво е било, след като го преживяхме и ние — неволно потрепери Томас.

— Знаеш ли, никога не бях се замислял за това — заговори с прояснено лице Миньо. — Но може би сме грешили — надявам се, че сме грешили. Тъй като никой ужилен не е успял да се прибере до залез-слънце, предположихме, че това е повратната точка, когато е прекалено късно, за да получат серума. — Той изглеждаше развълнуван от тази нова мисъл.

Двамата свиха зад ъгъла и Миньо неочаквано избърза отпред. Томас бе изненадан с каква лекота се ориентира в лабиринта.

— Добре, този серум — поде той. — Вече чух за него няколко пъти. Какво представлява? И откъде го имате?

— Точно каквото чуваш, изтърсак. Това е серум. Серумът на скръбта.

Томас си позволи една измъчена усмивка.

— Тъкмо когато си мислех, че съм научил всичко за това тъпо място. Защо се нарича така? И защо скръбниците се наричат скръбници?

Миньо се зае да обяснява, докато двамата крачеха по коридорите на лабиринта.

— Не зная откъде са се взели имената, но серумът идва от Създателите или поне ние им казваме така. Има го в седмичните припаси в Кутията — винаги го е имало. Той е лекарство или антидот, или нещо от тоя род, и го пращат в спринцовка, готов за употреба. — Той забоде демонстративно пръст в рамото си. — Забиваш иглата в ужиления и това го спасява. Вярно е че преживява Промяната — което е гадно, — но след това е излекуван.

Следващите няколко минути изминаха в мълчание, докато Томас обмисляше чутото. През това време свърнаха още няколко пъти. Томас бе замислен за Промяната, чудеше се какво може да представлява. И по някаква причина непрестанно се сещаше за момичето.

— Странно нещо обаче — продължаваше Миньо. — Никога досега не сме говорили за това. Ако той е още жив, няма причина да смятаме, че не може да бъде спасен от серума. По някаква причина сме си набили в тъпите глави, че затворят ли се веднъж вратите, с онези отвън е приключено. Край на историята. Трябва да видя как си го закрепил на стената — това е една възможност.

Миньо изглеждаше обнадежден, но нещо не даваше покой на Томас. Опитваше се да го избегне, да не му дава възможност да набере сила.

— Ами ако друг скръбник е докопал Алби? — изплю накрая камъчето.