Лабиринтът - Невъзможно бягство

Тъмнината попречи на Томас да види навреме стената, към която се носеше. Тук коридорът свършваше и свиваше надясно. Той се блъсна с глава в стената и изптусна стъблото. Полетя надолу и размаха ръце, за да забави падането си, преди да се е ударил в каменния под. В същия миг мярна с крайчеца на окото си скръбника. Беше променил посоката и този път бе почти до него, протягайки една от механичните си ръце.

Томас успя да улови един израстък по средата на пътя и го стисна толкова здраво, че ръцете му едва не изскочиха от ставите. Оттласна се с два крака от стената и отскочи хоризонтално в мига, когато скръбникът се нахвърли върху него с шипове и механични ръце. Томас изрита една от ръцете му с крак. Чу пукот, оповестяващ малка победа, но възбудата на момчето изчезна, когато си даде сметка, че инерцията от замаха е на път да го отнесе право при чудовището.

Целият пулсиращ от приливите на адреналин, Томас събра крака и ги сви нагоре към гърдите. Веднага щом усети допира с тялото на скръбника, което поддаде, сякаш бе тинесто тресавище, той изрита с двата крака, за да се оттласне, и се завъртя да избегне шиповете, които се извиваха към него от всички посоки. Метна се вляво, право към стената на лабиринта, и се опита да улови някой израстък там, а зловещите инструменти на скръбника не спираха да свистят и тракат зад него. И тогава усети, че нещо раздира гърба му.

Томас размаха отчаяно ръце и се вкопчи в едно щръкнало стъбло. Задържа го само колкото да забави падането си надолу, като се опитваше да не обръща внимание на парещата болка в гърба. Краката му удариха каменния под, той отскочи и хукна с всичка сила.

Зад гърба му се чу оглушителен тропот, последван от търкаляне, потракване и бръмчене. Но Томас не смееше да поглежда назад, даваше си сметка, че сега всяка секунда е безценна.

Той свърна зад близкия ъгъл, после зад следващия. Трополейки с крака по пода, той се носеше напред колкото имаше сили. Някъде дълбоко в съзнанието му една малка частица се опитваше да запамети пътя с надеждата, че ще има възможност да го възпроизведе, за да може отново да се върне при вратата.

Надясно, после наляво. Надолу по дългия коридор, после пак надясно. Наляво. Надясно. Два пъти наляво. Още един дълъг коридор. Звукът от преследването не отслабваше, но поне не го застигаше.

Той продължи да тича с бясно блъскащо сърце. Поемаше със свистене въздух и го изпускаше шумно и мъчително, но осъзнаваше, че няма да издържи още дълго. Хрумна му дали няма да е по-добре, ако просто спре и се опита да окаже някаква съпротива — преди всичко да приключи.

Трима скръбници изникнаха отпред, движеха се с равномерно темпо, докато шиповете им се забиваха в камъните.