Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
— Какво те тласна да пътуваш натам? — отново подех темата за Африка.
— Просто пътувах. Това бе всичко.
— Пътешествал си?
— Да, насам, натам. Може би ми е хоби.
Рита се приближи към следващата клетка. Въпреки топлия ден тя продължаваше да притиска ръце към яката на пуловера си, сякаш се стреми да се загърне срещу някакъв несъществуващ остро пронизващ вятър. Като че ли не забелязваше нито Джон, нито мен, просто се бе оттеглила в самотата си, както понякога се случваше, когато беше дете.
— Изглежда ми нещо прекалено замислена — отбеляза Джон. — Може би е свързано с майка й.
— Извинявай, но не те разбрах.
— Говоря за плановете й да се върне в Англия. Предполагам, че за Рита това е много притеснително.
Когато стигнахме до голямата клетка с шимпанзетата, тя ни остави под предлог, че трябва да се отбие до тоалетната. Джон и аз седнахме на пейката срещу клетката на шимпанзетата. По едно време вътре настъпи суматоха, маймуните се сборичкаха, едно от по-дребните шимпанзета избяга чак до телената мрежа, съвсем близо до нас. Маймуната се спря и се озърна, все още настръхнала. Но като се увери, че вече е в безопасност, започна да ближе раната на рамото си, но дори и тогава не престана да се оглежда. После малкото шимпанзе улови погледите ни, вторачени в него, на свой ред също се зазяпа в нас, но скоро отвърна рошавата си глава, за да се заклатушка нататък с патравата си походка, сякаш се стараеше да прикрие любопитството си. Щом стигна телената ограда, шимпанзето спря и пак заби поглед в нас. Очите му странно наподобяваха очи на старец. Накрая провря кривите си космати пръсти през дупките на оградата, сякаш ни се молеше за нещо.
Джон още го гледаше. В отсъствието на Рита той ми се видя някак си остарял и смален.
— Не мога да си спомня кой писател го беше казал. Помня само, че разказваше за първата рисунка, направена от една маймуна. На нея се виждали само решетките на клетката.
Изминаха пет минути, после станаха десет, но Рита не се бе върнала при нас.
— Не мислиш ли, че трябва да проверим какво става с нея? — обади се Джон.
— Не зная. Може би трябва.
Отидох до вратата на тоалетната и я повиках. След миг се появи. Очаквах да я видя просълзена или разстроена, ала тя изглеждаше съвсем добре.
— Всичко наред ли е?
— Малко ми прилоша. Това е всичко. Може би е заради напрежението от предстоящите изпити и от всичко останало. Но и без това вече трябва да тръгвам.
— Разбира се.
През повечето време по обратния път мълчахме. Рита попита дали ще се върнем обратно в къщата, за да си вземе нещата за учебните часове. Аз исках първо да оставим Джон в квартирата му, за да мога да говоря с Рита на четири очи, само че се оказа, че той е оставил велосипеда си при Рита.
— Вече стана много късно — притесни се тя. — Трябва да ме оставите някъде по пътя към университета.
— Сигурна ли си, че не искаш първо да се отбиеш у дома?
— Всичко е наред. Ще се оправя.
Накрая я оставихме на ъгъла на Колидж стрийт и Сейнт Джордж.
— Ще ти се обадя — обеща ми тя.
Когато закрачи по тротоара, без чанта с книги, без дамска чантичка, притискайки до гърдите си яката на пуловера, Рита ми се стори изоставена, понесена от течението. Докато взема завоя с колата, тя вече бе погълната от гъстата тълпа, струпана на кръстовището.
Оставих Джон пред вратата на къщата, в която живееше Рита. След няколко минути, докато чаках да отминат автомобилите сред оживеното улично движение, го видях да напредва покрай мен, яхнал велосипеда си. Усмихна ми се и ми махна с ръка. По-нататък слезе от седалката и избута велосипеда до пешеходната пътека, за да пресече за по-бързо уличното платно заедно с пешеходците, след което отново го възседна и продължи на изток все по Колидж стрийт.
Подкарах бавно автомобила на баща си. Джон вече беше на две пресечки напред, като се стараеше да не изостава от темпа на околните бавно движещи се превозни средства. Пресякох Спедайна, но вместо да завия по моята улица, подкарах все нататък, без да зная докъде ще трябва да продължа. Джон спря на светофара пред Сейнт Джордж. Аз веднага натиснах спирачките, загрижен да не разбере, че го следя. Светофарът превключи на зелено и Джон отново подкара велосипеда си. Поддържаше неизменно темпо, краката му се движеха ритмично и точно, а зад него се развяваше краят на якето му. Неговият велосипед беше стар модел, направо анахроничен в сравнение с модерните бегачи с десет скорости, но му придаваше достойнство като на някой почтен старомоден джентълмен, излязъл на неделната си разходка.