Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
Чак на разсъмване се унесох в неспокоен сън. Тогава дойде ред на цяла върволица от сънища, които по-скоро наподобяваха спомени, странно преплитащи се според неразгадаемата логика на всички сънища. Представих си, че отново крача по пътя към селцето Догон, само че този път валеше дъжд. В далечината съзрях масивните монолитни скали, грамадни, извисяващи се над пейзажа като камъни, захвърлени от боговете. После започна някаква необяснима мистерия, свързана с местен ритуал, чийто финал наподобяваше изкупление за някакво прастаро престъпление. Когато най-после се добрах до селото… дали това всъщност се бе случило? Дали наистина бях стигал до там в реалния живот? Селяните до един се бяха приютили по домовете си, наподобяващи по-скоро на пещери, изсечени в отвесните скали, но кой знае защо, в съня ми те приличаха на етажи от някой хотел. Аз започнах да обикалям жилище след жилище, за да разпитвам местните хора; но всеки път се повтаряше все една и съща сцена — те ме посрещаха с все същото безразлично свиване на рамене, отбягвайки отговорите, като твърдяха упорито, че няма нито ритуал, нито изкупление, нито някакво прастаро престъпление.
Дъжд и още дъжд: продължи през целия ден, чак до вечерта. Излязох съвсем за кратко, само колкото да взема нещо за ядене, защото чувствах стомаха си изпразнен докрай. Навън дъждът се лееше над улиците като плътна завеса, заливайки шахтите на канализацията.
На завоите автомобилите нагазваха в дълбоки локви и водата се разплискваше обилно във всички посоки. Хосе се бе приютил под навеса на спирката до Хурон. Пак бе изпаднал в обичайния си унес, пак се поклащаше, въртеше глава, а погледът му се щураше диво по протежението на мократа улица, докато неговите торби с боклук и чували бяха струпани наоколо като скъпоценна плячка.
Позвъних на Рита.
— Тя излезе. — Още щом чух неразбираемо загадъчната интонация на Елена, ме обзе поредният пристъп на параноя. Тя знаеше за нас. Или щеше да узнае, рано или късно. За мен това бе равностойно на бомба със закъснител. Образно си представях страшните последици, независимо дали тази неприятност ще се случи след седмици или години.
— Знаеш ли къде е отишла?
— Не зная. Мислех си, че може да е при теб.
Последва пауза.
— Да не би да си нещо болен? — попита тя.
— Да. Само грип, нищо повече.
Заспах. Но трескавото напрежение, измъчващо мозъка ми, беше постихнало. Като че ли тревогите ми се бяха по-изчерпали, за да се озова на някакво ново място, нещо като преддверие на Ада, където господстваше само умората, само сънливото отстъпление без никакъв възможен изход. По едно време започна да ми се привижда как Рита идва при мен, как се грижи нежно за мен, как коленичи покрай леглото ми, за да бърше с някаква топла кърпа потта от пламналото ми в треска чело, от веждите ми. На нощната масичка видях лъскав леген, а на стената — разпятие. От вратата се чуваше тропот на конски копита по някакъв калдъръм, после скърцане от колела на карети: някой идваше за нас, но ние в следващия миг се надигнахме и побягнахме сред златистата светлина на следобеда.
Когато се събудих — точно на Великден — от треската ми вече нямаше и следа. Апартаментът ми изглеждаше така сякаш бурята бе преминала през него: по леглото ми бяха разхвърляни дрехи, на пода бяха стоварени цял куп кърпи със следи от повръщано по тях, а в ъгъла бе струпана още по-голяма купчина чаршафи, онези със следите от кръв, останали след Рита; в кухнята на масата бяха оставени консервни кутии с наполовина изядена храна. В мивката бе изоставен незапомнено висок куп от неизмити чинии.
Не можех да се съсредоточа около някакъв план за действие. На бюрото ми бяха пръснати листовете от някакво есе, което така и не бях довършил и вече закъснявах повече от седмица с предаването му. До бюрото бе струпана камара книги от библиотеката — срокът за тяхното връщане също бе изтекъл. Опитах се да мисля само за сроковете, които бях просрочил, за наказанията, които ме очакваха. Останах загледан в листата, които бях изписал с наклонения си почерк. Тези редове свидетелстваха, че са ми хрумвали някакви мисли, че съм стигал до някакви изводи, че съм възприемал някоя теза като по-важна от друга. После плъзнах поглед по книгите в библиотеката, с техните трудноразбираеми заглавия, тези старателно подредени системи от толкова много думи. Имах чувството, че по някакъв начин съм изигран: нищо от всичко това вече нямаше значение, понеже нищо вече не можеше да се задържи на мястото си.
Излязох навън. Улиците изглеждаха старателно измити благодарение на вчерашния проливен дъжд. Още беше облачно, въздухът беше много влажен, от локвите се надигаше пара, особено гъста по паркингите и моравите пред къщите.