Обсадата на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547611615
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обсадата на мрака». Краткое содержание книги:
Навсякъде около себе си Виждах Възбуда. У джуджетата, у Кати-Бри, дори у Риждис — полуръста, известен повече с любовта си към храната и дрямката, отколкото към войната.
Аз също го усещах. Това горящо очакване, това дружеско чувство, което караше мен и всички останали да се потупваме по гърбовете, да се хвалим и за най-малкото допълнение към общата защита и заедно да извисяваме радостно гласове при всяка добра новина. Какво бе това? Бе нещо повече от споделения страх, повече от благодарността за онова, което имахме, докато осъзнавахме, че скоро може да ни го отнемат. Тогава не го разбирах — в онова време на ярост, в онази еуфория на трескави приготовления. Сега, когато погледна назад, виждам всичко ясно.
Беше надежда.
Железните мускули на Гандалуг бързо възвръщаха силата си и с два гигантски скока той прекоси няколкото метра, които го деляха от мъчителката му, и й препречи пътя.
Тежкият му юмрук се стовари право в гърдите й и изкара и последната глътка въздух от дробовете й, а самата нея запрати в другия край на стаята.
Миг по-късно, след като бе прелетяла през цялото помещение, тя се блъсна в отсрещната стена и се сгромоляса на пода.
— Ще откъсна проклетата глава от раменете ти! — процеди през зъби джуджето и тръгна към нея.
В този миг вратата се отвори и Берг’иньон нахлу вътре. Гандалуг се обърна, тъкмо когато младият Баенре изваждаше оръжията си. Слисан от онова, което виждаше — как, в името на Лолт, някакво си джудже се бе озовало в Мензоберанзан и то не къде да е, а в покоите на първата матрона! Берг’иньон вдигна двата си меча, ала Гандалуг вече ги бе сграбчил, по един във всяка ръка.
Ако вълшебството, с което бяха надарени, все още действаше, остриетата с лекота щяха да срежат загрубялата джуджешка кожа и да се впият в плътта. Дори и без помощта на магията те потънаха дълбоко в тялото на Гандалуг.
Само че той дори не усети и като разтвори ръцете на противника си (стройният елф изобщо не можеше да се мери с якото джудже), сведе глава и с все сила се блъсна в гърдите му, опасани от фина митрилна ризница, чиято магическа закалка също бе отслабнала.
След още няколко такива удари, младият Берг’иньон вече се олюляваше, дъхът му излизаше на пресекулки и той почти не усети как Гандалуг издърпа оръжията от ръцете му. Главата на старото джудже за пореден път се стовари върху гърдите му и той, без подкрепата на мечовете, които до този миг го държаха свързан с противника му, рухна на земята.
Без да обръща внимание на наранените си длани, Гандалуг запрати едно от остриетата на елфа в другия край на стаята, а второто взе в ръка. После се обърна към матрона Баенре, която все още седеше на пода, мъчейки се да събере мислите си.
— Защо не се смееш? — ехидно попита той. — Искам да се усмихваш, когато отсека смрадливата ти глава и я вдигна, та всички да разберат какво се е случило с великата Баенре!
Не бе направил и една крачка, когато пред него се материализира отвратително, октоподоглаво чудовище и посегна към лицето му с гнусните си пипала.
Черна, задушаваща пелена се спусна над съзнанието на Гандалуг и той тръсна глава, събирайки цялата си воля, за да не изпусне меча и да не се строполи на земята.
Миг по-късно го връхлетя нов зашеметяващ взрив, после още един. Ако сляпата ярост, която изпитваше допреди малко, все още бушуваше в гърдите му, джуджето щеше да устои не само на тези, но и на следващите две мисловни атаки на Метил. Само че гневът бе отстъпил място на недоумение, а то не бе достатъчно силно, за да го предпази от нападенията на илитида.
Омаломощен и объркан, Гандалуг не усети как’ мечът се изплъзна от десницата му и тупна на пода, не чу и матрона Баенре да нарежда на Метил и на съвземащия се Берг’иньон да не го убиват.
Старата матрона бе уплашена, отслабването на магията, за което тя нямаше обяснение, я изпълваше със страх, ала злобата и жестокостта й си оставаха все същите. Незнайно как, доскорошният й пленник отново бе жив, възвърнал си бе тялото и се бе освободил от очевидно унищожения пръстен.
Каквато и да бе причината за това, Ивонел Баенре бе сигурна в едно — джуджето щеше да си плати за унижението и болката, които й бе нанесло. Първата матрона можеше да измъчва душите на пленниците си по-добре от всеки друг, ала дори невероятните й умения в това изкуство бледнееха, сравнени със страданието, което бе в състояние да причини на едно живо същество.
— Гуенивар! — статуетката пареше ръцете му, ала Дризт не искаше да я пусне и с все сили я притискаше до сърцето си, макар че крайчецът на плаща му вече пушеше, а дланите му бързо се покриваха с мехури.
Не, той нямаше да я пусне. Знаеше, че много скоро Гуенивар ще си отиде завинаги и като верен другар, който се вкопчва в умиращия си приятел и го притиска в обятията си, бе решен да остане с нея докрай.
Постепенно отчаяният му зов започна да затихва, не защото се бе примирил, а защото в гърлото му бе заседнала буца и го давеше. Дори ръцете му да станеха на въглен, той нямаше да пусне малката фигурка!
Кати-Бри го направи вместо него. Тласната от внезапен, необясним импулс, тя надмогна болката, която раздираше и нейните гърди, изби статуетката от ръцете му и я събори на земята.