ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ

– Не бързаме – повтаряше тя. Като че ли това имаше нещо общо с цялата работа.

Сега, докато стоеше на перона, той пъхна ръце в джобовете. Не беше облякъл сакото от костюма. Беше с твърде много петна и миришеше ужасно на изгорели газове и тя сигурно щеше дв му се накара, че се появява в този вид. Тя не харесваше ризата и пуловера, с които беше, но поне бяха чисти и изглеждаха прилично. Навън беше почти минус петнайсет градуса. Той все още не беше сменил синьото есенно яке със синьото зимно и студът го пронизваше. Не можеше да отрече, че напоследък беше малко разсеян. Не се беше замислял как трябва да се яви в отвъдното. Първоначално смяташе, че човек трябва да е облечен спретнато, с официални дрехи. Там сигурно раздаваха някакви униформи, за да няма объркване. Сигурно щеше да има какви ли не хора – чужденци например, и всеки щеше да е с различни дрехи. Може би даваха дрехи, когато отидеш, сигурно имаха някакъв универсален магазин.

Перонът беше почти празен. От другата страна на релсите се виждаха полузаспали младежи с огромни раници, които, поне така реши Уве, бяха пълни с наркотици. До тях се е настанил мъж към четирийсетте в сив костюм и черен балтон. Чете вестник. Малко по-настрани са се скупчили бъбриви дребни жени в най-хубавите си години с емблеми на областната управа и пурпурни кичури в косите. Пушат като комини ментолови цигари.

Перонът от страната на Уве е празен, има само трима несъразмерно едри служители на общината към средата на трийсетте в работни гащеризони и каски, застанали в кръг, докато надничат в една дупка. Единият стиска в ръка чаша кафе от „7-Илевън“, друг яде банан, трети се опитва да набере нещо на мобилния, без да си свали работните ръкавици. Не се получава. Дупката си стои. А ние оставаме силно изненадани, когато светът се сгромолясва финансово, мисли си Уве. Докато хората просто си висят безцелно и мляскат банани, надничат в дупки в земята по цял ден.