Интервю с вампир

— Какво ѝ става! — крещеше той, сякаш аз съм я родил и трябва да зная.

Една нощ нашите слугини изчезнаха. Имахме две много добри прислужници — майка и дъщеря. Изпратихме кочияша до дома им, но той каза, че са изчезнали. После бащата дойде да чука на вратата ни. Стоеше на тротоара и ме гледаше с онова мрачно и подозрително изражение, което рано или късно се появяваше на лицата на всички смъртни около нас. Това изражение е предтеча на смърт, както бледността може да бъде предтеча на смъртоносна треска. Опитах се да му обясня, че не са идвали на работа, нито майката, нито дъщерята, и ние също ги търсим.

— Тя го е направила! — изсъска ми Лестат от сенките, когато затворих вратата. — Направила им е нещо и е поставила в опасност и трима ни. Ще я накарам да си признае!

Той хукна по витата стълба към вътрешния двор. Знаех, че Клодия е избягала. Беше се измъкнала, докато аз говорех с бащата. Знаех и още нещо — че от една неизползваема кухненска пристройка се носи лека воня на гнило, която се примесваше с аромата на орловите нокти — воня на гробища. Чук как Лестат слиза долу и се приближих към ръждясалите капаци на малката постройка. Там вече не се готвеше, нито пък се вършеше друга работа. Сградата беше обрасла с цяла плетеница орлови нокти. Капаците обаче бяха разхлабени, а пантите им бяха толкова ръждясали, че се разсипаха на прах. Чух как Лестат ахва, когато пристъпихме в мрака.

Майка и дъщеря лежаха една до друга на плочите. Майката беше прегърнала дъщеря си през кръста, а дъщерята беше склонила глава на гърдите ѝ. И двете бяха изцапани с изпражнения, които гъмжаха от червеи. Голям облак комари се вдигна към нас, когато капакът падна на земята. Аз започнах да ги гоня, изпълнен с погнуса. По клепачите и в устите на жените пълзяха мравки. На лунната светлина видях дори сребристите слузести следи на охлюви.

— Проклета да е! — изкрещя Лестат, а аз го хванах за ръката, за да го задържа.

— Какво ще ѝ сториш? — попитах го. — Какво можеш да направиш? Тя вече не е дете, което ще ни послуша и ще се подчини. Трябва да я научим какво не бива да прави.

— Но тя знае! — Той се отдръпна от мен и започна да изтупва жакета си. — Тя знае! Знае какво да прави, и то от години. Знае докъде може да стигне. Няма да ѝ позволя да рискува така.

— Да не би да си господар и на двама ни? Не си я учил на подобно нещо, нито пък аз. Тя смята, че ни е равна. Трябва да поговорим с нея, да се научи да се съобразява с нас. И ние с нея.

Той си тръгна, явно замислен над думите ми, макар че не отговори нищо. Реши да си отмъсти на града. Когато се прибра, беше изтощен и преситен. Нея още я нямаше. Лестат седна на дивана, протегна крака напред и ме попита:

— Погреба ли ги?

— Няма ги вече — отвърнах аз. Нямах сили да обяснявам, че съм ги изгорил в старата пещ в неизползваната кухня. — Но ще трябва да се оправяме с бащата и брата. — Страхувах се от гнева му. Исках веднага да намерим начин да решим този проблем. Той обаче каза, че вече няма нито баща, нито брат. Че смъртта им гостувала тази нощ в малката им къща близо до градските стени и после се помолила за душите им.