Интервю с вампир
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-458-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Интервю с вампир». Краткое содержание книги:
Един вампир разказва своето минало. Безграничното въображение на Ан Райс ни повежда на пътешествие във вселената на немъртвите, което започва в Ню Орлиънс преди повече от двеста години. Луи дьо Поант дю Лак прекрачва в един непознат свят, който е така завладяващ, както и откритието му, че не е сам в търсенето на свежа кръв по нощните улици. Хипнотичен поетичен тон, богат на чувствени образи и наситен с мрак, който се крие зад булото на човешката мисъл. Ще откриете, че сте в плен на магия, на сладостен сън, който изследва най-дълбоките кътчета на човешката сетивност.
— Ти мислиш само за музика… — шепнеше ми тя.
„Кукличката ми“, така я наричах. Защото тя беше такава. Вълшебна кукла. Надарена с огромен ум и пленителен смях, със заоблени бузки и малка устичка.
— Нека те облека, нека среша косата ти — казвах ѝ аз по навик и после виждах, че се усмихва и ме гледа с малко досада.
— Добре, щом искаш — отвръщаше в ухото ми, когато се навеждах да закопчая перлените ѝ копчета. — Но искам да убиваме заедно тази нощ. Никога не съм те виждала как убиваш, Луи!
Тя вече искаше и собствен ковчег, което ме нарани много дълбоко, но не ѝ го показах. Дадох ѝ позволението си и излязох от стаята. Толкова години бях спал с нея, че я чувствах като част от себе си. Същата нощ я срещнах до един манастир на урсулинките. Приличаше на изгубено сираче. Хукна към мен и ме прегърна с почти човешко отчаяние.
— Не искам да спя сама, ако това те наранява — каза ми съвсем тихо. — Ще продължа да спя с теб, но просто искам да го видя, разбираш ли! Искам да видя детски ковчег.
Отидохме при един майстор на ковчези. Това беше трагедия в едно действие. Аз я оставих в малкия салон и доверих на майстора, че тя скоро ще умре. Обясних му, че държа да получи най-доброто, но че тя не бива да разбира. Той беше потресен, явно си я представи в ковчега, защото се разплака въпреки дългогодишната си практика…
— Но защо, Клодия — умолявах я аз. Ненавиждах това. Ненавиждах тази игра на котка и мишка с безпомощен човек. Но бях безумно влюбен в нея, затова я въведох в стаята и я настаних на дивана. Тя скръсти ръце в скута си и сведе главата си, покрита с малкото боне. Изглеждаше така, сякаш не беше чула какво съм казал за нея във фоайето. Погребалният агент беше възрастен и много изискан цветнокож, който бързо ме дръпна настрани, за да не чуе „детето“.
— Но защо трябва да умре? — замоли ме той, сякаш бях Господ и се разпореждах с тези неща.
— Сърцето ѝ е болно — отвърнах аз и тези думи събудиха някаква тревога в душата ми.
Емоцията по сбръчканото лице на погребалния агент също ме потресе. Споходи ме мимолетен спомен, за някакъв жест, за плач на дете в изпълнена с вонята на смъртта стая. Погребалният агент започна да отваря залите една след друга и да ми показва ковчезите — лакирани в черно и в сребристо. След миг осъзнах, че излизам оттам и бързам към улицата, повел Клодия за ръка.
— Дадох поръчката, да вървим — казах ѝ аз. — Това ме подлудява!
Вдишвах свежия въздух, защото имах чувството, че се задушавам. Видях, че тя ме гледа с безстрастно изражение. Плъзна малката си, облечена в ръкавица ръка в моята и ми обясни търпеливо:
— Просто го искам, Луи.
И така, една нощ тя се изкачи към стълбите на погребалния дом с Лестат, за да вземат ковчега. Оставиха погребалния агент мъртъв, забил глава сред прашните купчини документи на писалището му. Сложиха ковчега в нашата спалня. Клодия го гледаше дълго, сякаш очакваше да оживее или пък да ѝ разкрие някаква мистерия. Но не спеше в него. Спеше с мен.
В нея настъпиха и други промени. Не мога да кажа точно кога, нито да определя в каква последователност. Тя не убиваше безразборно. Следваше точни модели. Бедността започна да я привлича все повече; молеше мен или Лестат да я водим с карета из предградието Сен Мари до кварталите край брега, където живееха имигрантите. Клодия беше като обсебена от жените и децата. Лестат ми разказваше това развеселен, защото аз отказвах да отида с тях и при никакви обстоятелства не можеха да ме накарат да го направя. Клодия си била харесала едно семейство там и ги убивала един по един. Поискала да влезе в гробището на близкия град Лафайет, където се разхождала между високите мраморни гробници в търсене на отчаяни нещастници, които нямали къде да нощуват и се бяха приютили в смърдящите крипти с бутилка вино. Лестат беше много впечатлен. Той виждаше в нея „детето смърт“, така я наричаше. Сестра на смъртта, сладка смърт. Той беше измислил прозвище и на мен, като го придружаваше с дълбок, саркастичен поклон: „Милостивата смърт!“. Изричаше го така, както жените плясват с ръце и възкликват например: „Милостиви небеса!“. Идеше ми да го удуша.
Но между нас нямаше свади. Ние не се месехме в делата на другия. Имахме си порядки. Аз и Клодия изпълвахме къщата с книги, а Лестат продължаваше да трупа луксозни вещи. Но тя започна да задава въпроси.
Вампирът замълча. Момчето изглеждаше нетърпеливо да чуе останалото, но вампирът само събра дългите си бели пръсти като за молитва, после ги сплете и силно притисна длани. Сякаш напълно беше забравил за присъствието на младежа.