Първите седем
- Автор: Петров Боян
- Язык: болгарский
- Жанр: Путешествия и география
Электронная книга - «Първите седем». Краткое содержание книги:
Но как се оцелява толкова дълго насред пейзаж, изпъстрен с невъобразими скални отвеси и бездънни цепнатини, където просто няма място за грешки? Как едно 17-годишно момче, мечтаещо за гигантите К2 и Канчендзьонга от книгите на Джо Таскър, ще се научи да преглъща умората и болката, да крещи „не“ в лицето на болестта?
В „Първите седем“ Боян разказва за изпитанията, провалите и успехите, които съпътстват изкачването на първите 7x8000, формирали го като отличен катерач и лидер. Книгата е своеобразен наръчник за изкачване на високи върхове, в който детайлно се описват физическата подготовка и организацията, предшестващи експедициите към върхове над 7000 метра. Авторът не е професионален алпинист, а изследовател-зоолог, който съумява да приложи научния подход на всяка крачка от:
- Избора на връх и стил на изкачване
- Изграждането на тренировъчен режим
- Привличането на спонсори
- Подбора на подходяща екипировка
- Определянето на хранителен режим по време на експедициите
Прекосете континенти и вертикални граници заедно с един от водещите алпинисти на България, който ще ви покаже, че непостижимите
цели са само поредната илюзия на ума.
Книгите, списанията и филмите за катерене, които трупах в библиотеката си. безспорно бяха безценен източник на информация и вдъхновение, но в никакъв случай не можеха да заменят личния опит и усещането за „височина“, каквито до 2000 г. ми липсваха или бяха само теоретични. След десет години изкачвания в „ниското“ дойде моментът, в който отворих една нова страница в живота си пътя към високите върхове.
2X7000 В ПАМИР
След инерцията, набрана през 2009 г., когато изкачих трите най-високи върха на Африка и почти два осемхилядника в Каракорум, през лятото на 2010 г. исках да направя нещо подобно и в Памир. от пролетта до заминаването в началото на юли ръководех проект за мониторинг на пещеролюбивите видове прилепи в България. Успявах да тренирам сравнително редовно, но не чак толкова, че да се чувствам в топформа. В средата на юни 2010 г. с Радослава изкачихме Монблан и започнах да привиквам към височините, които очаквах през юли.
След два месеца организационни срещи и преговори с агенции в Таджикистан накрая за Памир заминахме аз и Румен Радев от СК „Вертикален свят“, Светослав Терзийски и Милена Михайлова от АК „Планинец“. Румен е учил физика и финанси и в момента е началник в голяма фирма. Тъй като не пропускаше тренировка в уикендите през последните пет месеца, физически беше отлично подготвен и се справяше без проблеми с всякакви дълги и стръмни трасета. Височинният му опит включваше двата най-високи върха в Южна Америка, Охос дел Саладо (6893 м) и Аконкагуа (6962 м), както и Айлънд пик (6189 м) в Хималаите.
Познавахме се добре и знаех, че той ще премине, макар и по-бавно, през всеки преминат от мен пасаж, затова нямах никакви опасения, че не е подготвен за поставените цели.
Светослав Терзийски, Боян Петров, Милена Михайлова и Румен Радев пред палатката ни в базовия лагер „Москвина“ (юли 2010 г.).
Светльо и Милена ги познавах по-слабо, но знаех, че в „Планинец“ нямат случайни кадри. Така или иначе, двете свръзки щяхме да се движим по собствен план и график за изкачванията. тъй че аз зависех само от възможностите на Румен.
В Душанбе, столицата на Таджикистан, кацнахме на 20.07., а на 21.07. стигнахме до изходния пункт Джиргигал. Наехме малка стаичка на летището, която беше застлана с традиционни килими. Като ми подаваше ключа, хазяинът Исман Лли ме погледна строго и почти заповедно ми каза: ,,Tы отвечаеш!“. От цялата ни група успя да запомни единствено моето име (защого „баян“ на киргизки значело „боен“, „буен“) и на всяка проверка в стаята се обръщаше само към мен. Доскоро помещението било офис на банка и през следващите дни при нас редовно нахълтваха бивши клиенти. Оглеждаха смутено и бързо напускаха. Обядвахме в местната чойхона (чайна). Поради липса на сухари в магазина купихме 12 хляба, нарязахме ги и ги проснахме да се сушат на летищния плац. На чушките всички местни казваха „болгарский персц“, а орехите наричаха „греческий орех“. На пазара огромни дини се продаваха по един долар, така че на всяко хранене изяждахме поне по една.
Румен е главният отговорник по прехраната на нашия отбор.
За полетите към базовите лагери в Памир хеликоптерите Ми-8 може да пренасят трима души екипаж, 2.5 тона гориво и около 15 души с багаж по 30 кг. Разходът е ок. 300л/час.
Бяхме се прицелили в Корженевская и Комунизъм, които се правят от един и същи базов лагер поляната Москвина. До там се ходи около една седмица нагоре по ледниците Фортамбек и Валтер или се лети с хеликоптер. Ние бяхме избрали въздушния път, който ни спестяваше приблизително две седмици. Четири дни чакахме да се уреди полетът до Москвина. Събра се голяма група от чакащи (над 120 човека) и накрая с нахалство и малко лакти успяхме да се класираме в един от първите полети до базовия лагер. Предимството ни пред всички останали чужденци беше, че говорим отличен руски (поне аз и Румен) и щом разбираха, че сме българи, отношението към нас се променяше с лафа: „Болгария не за граница“. Освен това се променяха и цените. Много често имаше голяма разлика между „How much?“ и „Это сколько?“.
От базовия лагер „Москвина“ (4300 м) може да се изкачат два памирски седемхилядника - Корженевская и Комунизъм.
ПЪРВИ ЗА СЕЗОНА НА КОРЖЕНЕВСКАЯ