Гай-джин
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Библиотека 48
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Гай-джин». Краткое содержание книги:
— Понякога и аз си се чудя, хер графе. Но ми се щеше да спомена, че вече имаме леярни за прекрасни пушки и топове. Под строга тайна ще споделя с вас, че преговаряме с Готлинг, за да произвеждаме картечниците му по лиценз, и сме в състояние да ви снабдим с каквото и да било оръжие на дългосрочни начала.
— Благодаря ви, скъпи ми господине, но нямаме нужда. Цар Александър II е миролюбив реформатор. Миналата година освободи нашите крепостни селяни, а тази година преобразува армията, флота, административния апарат, съдопроизводството, образованието — с една дума, всичко.
Ерлихер се ухили.
— И междувременно държи в ръцете си най-огромната земя, която някога е била завоювана в световната история. Покорил е повече народи от всички други, с изключение на Чингис хан и неговите монголски орди. Чингис разпространяваше своя гнет на запад — Ерлихер засия в още по-широка усмивка, — докато ордите на вашия цар се разпростират на изток. По целия континент! Само си представете! През целия континент чак до морето, през Сибир до полуостров Камчатка. И това не е всичко, нали?
— Така ли? — усмихна се графът.
— Чуваме, че царят се надявал през вашата нова крепост във Владивосток да стигне до Япония, а след това на север до Курилските острови и още по на север — до Алеутските и накрая да се съедини с Руска Аляска, която се простира чак до Северна Калифорния. А светът дреме! Изненадващо. — Ерлихер извади портсигара си и предложи пура: — Моля ви, от най-добрите кубински са.
Сергеев си взе една, помириса я, повъртя я между пръстите си и прие да му я запалят.
— Благодаря. Отлична е. Всички ли швейцарци са такива фантазьори като вас? — весело запита той.
— Не, господин графе. Ние сме привърженици на мира и посрещаме гостоприемно миролюбците, ала си стоим в нашите планини добре въоръжени и оттам наблюдаваме външния свят. За щастие планините ни са чепати за неканените гости.
Избухна още по-силна врява и отвлече вниманието им за момент. Лънкчърч, Суон, Грим и още неколцина бяха по-гласовити от обикновено.
— Никога не съм ходил в Швейцария. Съветвам ви да посетите Русия. Там има много природни красоти и гледки, на който да се полюбувате.
— Бил съм във вашия красив Санкт Петербург. Преди три години работих там в нашето посолство няколко месеца. Най-добрият град в Европа, струва ми се, стига да си знатен, богат или пък чуждестранен дипломат. Сигурно ви липсва.
— И още как — направо сърцето ми се къса. Вие дори не можете да си представите. — Сергеев въздъхна: — Малко остава да се завърна. Подразбрах, че следващото ми назначение ще е в Лондон. Тогава ще посетя вашите планини.
— За мен ще бъде чест да съм ви домакин. — Ерлихер издуха дима от пурата си и пусна колелце. — Значи търговското ми предложение не ви интересува?
— Наистина е вярно, че британците монополизират всички предприятия, всички морски пътища и океани, всички богатства от покорените земи… — топлотата в усмивката на Сергеев се стопи, които би следвало да се поделят.
— Значи ще си поговорим отново в по-тиха обстановка?
— Да обядваме ли заедно? Аз, естествено, ще осведомя началниците си за каквито и да било разговори. Ако в бъдеще ми се наложи, как да се свържа с вас или с вашите началници?
— Заповядайте визитната ми картичка. В Цюрих само да попитате, и веднага ще ме камерите. — Ерлихер го наблюдаваше как чете изключителния шрифт на великолепния нов печат, който те съвсем наскоро бяха усъвършенствали. Граф Сергеев имаше изискани черти, бе аристократ до мозъка на костите, облечен в съвършени дрехи, докато за своите съзнаваше, че са посредствени, а прадедите му бяха селяни. Но не завиждаше на графа.
„Аз съм швейцарец — мислеше си той. — Аз съм свободен. Не се налага да превивам коляно и да свалям шапка пред никой крал, цар, свещеник или простосмъртен, щом не искам. Този горкият по свой начин е все още крепостен. Слава на Бога за моите планини и долини, за моите братя и сестри и за живота ми с тях — и те са свободни като мен и ще си останат такива.“
Близо до бара, пийнал и олюляващ се, Лънкчърч бе заел комична поза за нападение срещу някакъв мъж и крещеше колкото му глас държи:
— Тоя шибан Струан съвсем не го е еня, да му таковам майката, какво са шибаните ни…
— За Бога, Барнаби, стига, престани с тоя долен език — провикна се преподобният Туийт, докато си пробиваше път през навалицата. Якичката му се бе изкривила, а лицето му бе зачервено и потно. — От гледна точка на почетния англичанин, съгласи се, подходът на младия Струан е правилен!