Дан на Хрътките

Вериги! Вериги, които да оковат!

Да оковат Падналия!

А сега — невероятно, невъзможно — Драконъс бе почувствал първото разкъсване. Вериги се бяха прекършили.

„Така че свършва. Не мислех, не си представях…“

Беше гледал как окованите му спътници отпадат, провалят се. Видял беше как се спуска хаосът над всеки от тях, как с жар прояжда през плътта, докато по земята падаха оковите — докато железните брънки не държаха повече нищо.

„Изобщо не мислех — изобщо не исках такъв край — за който и да е от вас, от нас.“

„Не, бях твърде жесток, за да си представя дори край. Изход.“

„Но вижте сега тези мои мисли. Сега бих искал да видя как всички вие продължавате да живеете, в тези вериги, но не от жестокост, ах, не, не това. Бездната да ме вземе, бих искал да ви видя живи от милост.“

Може би плачеше? Или тези парещи сълзи известяваха съкрушителния край на истеричен смях. Все едно. Всички тях ги изяждаше живи. „Всички ние ще бъдем изядени живи.“

А Драгнипур беше започнал да се разпада.

Когато хаосът разпаднеше фургона и завладееше Портата, мечът щеше да се разбие и хаосът щеше да се освободи от този, ах, тъй хитър капан, и гениалната примамка на Драконъс — неговата вечна клопка, вечно водеща хаоса напред и далече от всичко друго — щеше да се е провалила. Не можеше и да си помисли какво ще стане тогава с неизброимия низ от селения и светове, а разбира се, бездруго нямаше да е там, за да види. Но знаеше, в сетните си мисли, че няма да изпита нищо друго освен непоносима вина.

„Тъй че, хаос, поне за една твоя жертва онова, което носиш, всъщност е милост.“

Тръгна напред да се присъедини към друг от Окованите, да застане може би до Перла, докато не дойде краят.

Ехото от онази скъсана брънка го терзаеше. „Някой се е освободил. Как?“ Дори Хрътките на Сянката можаха да се измъкнат на свобода само като се гмурнат в черното ядро на Куралд Галайн. Веригите им не се скъсаха. Целостта на Драгнипур не беше пострадала.

„Но сега… някой се е освободил.“

„Как?“

Вериги и вериги и вериги, които оковават…

Една костелива ръка се стегна на рамото му и го притегли назад.

Драконъс се извърна и изръмжа:

— Пусни ме, проклет да си! Ще стоя с тях, Качулати — трябва, не можеш ли да разбереш това?

Ръката на Бога на Смъртта се стегна, ноктите се впиха и Гуглата бавно го придърпа към себе си.

— Битката — изхриптя богът — не е за тебе.

— Ти не си мой господар…

— Стой с мен, Драконъс. Все още не е време.

— За какво? — Помъчи се да се изтръгне, но силата на Джагът беше неимоверна и освен да се лиши от цялото си проклето рамо, Драконъс не можеше да направи нищо. Двамата с Господаря на Смъртта стояха сами, на по-малко от двадесет крачки от неподвижния фургон.

— Приеми го като молба за прошка — каза Гуглата.

Драконъс зяпна.

— Какво? Кой иска моята прошка?