Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Сякаш минава цяла вечност, докато вратата най-сетне се отваря и срещу него, седнал в инвалидната количка, присвил очи зад помътнелите стъкла на пенснето, се появява полковник Лийк.
— Забравихте ли нещо? — пита той пресипнало, предполагайки, че Уилям е наскоро тръгнал си клиент. После добавя: — О, виж ти кой бил.
— Мога ли да вляза? — пита Уилям, обзет от опасения, че през това време Шугър извежда Софи през някоя задна врата.
— О, разбира се, разбира се — заявява старецът с преувеличена любезност. — За нас е чест. Толкова важен господин — с цели четиридесет акра зад гърба си! Прекрасно, прекрасно… — и той се завърта и подкарва количката по вмирисания, подгизнал от влага килим.
— 1813-а — никога не е имало по-добри перспективи за земеделието! 1814, 1815,1816 — незапомнени студове съсипват реколтата от бряг до бряг, земевладелци фалират един след друг! Адам Типтън от Южна Каролина, известен като Краля на Памука! След появата на вредители по насажденията му през 1864 си пръсва главата с пистолет.
— Дойдох да видя Шугър — казва припряно Уилям, който го следва по петите. Може би, ако изясни от самото начало защо е дошъл, и настоява твърдо, старецът ще се убеди, че не може да го залъгва и ще му каже нещо повече.
— Така и не дойде да ме вземе втори път, мръсницата му с мръсница — мърмори насмешливо полковник Лийк. — На женски обещания може да се разчита, колкото и на примирие, сключено с афганистанци. Така и не си получих обещаното енфие, така и не видях втори път прекрасната ви ферма, сър.
— Доколкото си спомням, първия път там не ви хареса — отбелязва Уилям и хвърля поглед нагоре по зле осветените стълби, преди да влезе в приемната. — Спомням си също, че постоянно се оплаквахте, че сте били едва ли не… отведен насила.
— О, все пак беше приятно разнообразие — грачи старецът, без помен от притеснение, и без всякакво намерение да влиза в спор. Разположил се е в едно уютно ъгълче на стаята, прибавяйки и собствената си масивна фигура към изобилието от старомодни порцеланови фигурки и военни отличия, с които е претъпкано помещението. — За първи път видях ферма за лавандула. Научих нещо мнооого полезно.
Той оголва потъмнелите си, редки зъби в подобие на учтива усмивка.
По скърцащите стълби слиза някаква жена и надниква в приемната. Бива си я — не е в първа младост, но е запазена, с добродушно, симпатично лице и заоблени форми. Тоалетът й е издържан в цветовете, които бяха на мода преди две години.
— Мен ли търсите, сър? — пита тя непознатия, малко учудена, че този път клиентът се е появил сам, вместо тя да го търси.
— Търся Шугър — казва Уилям. — Знам, че е идвала често в тази къща.
Жената свива натъжено рамене.
— Това беше отдавна, сър. Шугър си намери някакъв богаташ, който я издържа.
Уилям изправя рамене и свива юмруци.
— Тя отвлече дъщеря ми.
Каролайн обмисля за миг чутото, чуди се какво ли има предвид този човек, като казва „отвлече дъщеря ми“ и дали това не е от онези засукани фрази, които образованите хора ползват, за да кажат нещо съвсем различно.
— Дъщеря ви, сър?
— Дъщеря ми беше отвлечена. От вашата приятелка, Шугър.
— Знаете ли — намесва се с мрачен ентусиазъм полковник Лийк, че от всеки десет удавници в Англия и Уелс шест са деца до десетгодишна възраст?
Каролайн вижда как очите на добре облечения непознат се разширяват от възмущение, мисли си, че той й напомня на някого, и най-сетне се досеща, че този човек е Ракъм, парфюмеристът, братът на онзи мил свещеник. Споменът за онзи добър човек я връхлита изневиделица, като удар под кръста, а спомените могат да бъдат много жестоки, ако дойдат без предупреждение. Тя трепва, притиска уплашено ръка към гърдите си, и отклонява очи пред обвинителния поглед на мъжа, застанал срещу нея.
— Няма да допусна да ме правите на глупак! — избухва Ракъм. — Криете нещо, признайте си!
— Моля ви, сър… — започва тя и извръща глава.