Аленото цвете и бялото

— Дъщеря ми беше отвлечена — заявява Уилям. — От госпожица Шугър.

Очите на госпожа Фокс леко се разширяват, но не толкова, колкото би било редно при научаването на такава потресаваща новина. Всъщност все още има вид на полузаспала.

— Колко… странно — измърморва тя под нос.

— Странно?! — повтаря той, стъписан от хладнокръвието й. Защо, по дяволите, тя не припада, не пада на колене, притиснала сключени ръце към гърдите си, не притиска с отпаднал жест ръка към челото си и не прошепва: „О…“?

— Тя ми направи впечатление на мило, добросърдечно момиче.

Спокойствието и невъзмутимостта й го вбесяват.

— Впечатлението ви е погрешно. Тя е луда, злонамерена луда, и дъщеря ми е в ръцете й.

— Стори ми се, че двете са привързани една към друга…

— Госпожо Фокс, нямам намерение да споря с вас. Аз… — той преглъща, питайки се дали има начин да я уведоми за намеренията си, без да се представи като последен грубиян. Няма такъв начин. — Госпожо Фокс, дойдох да се убедя, че госпожица Шугър и дъщеря ми не се крият в дома ви.

Емелин разтваря учудено устни.

— Не мога да се съглася с такова нещо.

— Простете ми, госпожо Фокс — отвръща той с пресипнал глас, — но се налага.

И преди възмутеният й поглед да отслаби решителността му, той минава с тежки стъпки край нея, и влиза в кухнята, където незабавно се сблъсква с наредените един върху друг столове на Хенри. Помещението, и без това доста малко, е задръстено от странно повтарящи се вещи — две печки, два шкафа за съдове, две ведра за лед, два чайника, и така нататък. Има дъска за рязане на хляб с нож, забит в нея, виждат се и петнайсет, или може би двайсет консерви — сьомга и говеждо месо, подредени като войници на масата, добре измита, но с бледорозови следи от кръв по нея. Няма къде да застане човек, да не говорим пък за място, където биха могли да се скрият висока жена и едно доста голямо дете. През измития от дъжда кухненски прозорец се вижда ясно потъналата в зелени бурени градина.