Гравитационна дъга [bg]

Но на всяка от тези улици трябва да остане някаква следа от човечеството, от Земята. Няма значение какво му е било сторено, или по какъв начин е било използвано…

Имало хора наречени „военни капелани“. Те проповядвали в някои от тези сгради. Имало е даже войници, сега вече мъртви, които са ги слушали, прави или седнали. Хващали се за каквото могат. После излизали и някои от тях загивали още преди да се върнат отново в гарнизонната църква. Наети от армията свещеници се изправяли в цял ръст и говорели на отиващите на смърт мъже за Бог, смърт, небитие, изкупление на греховете, избавление. Така е било наистина. Било е нещо напълно обичайно.

Даже на улица използвана с такава цел, все пак ще настъпи час, някой обагрен следобед (катраненосиво, невъзможно оранжево-кафяво, съвършено прозрачно) или дъждовен ден и проясняване привечер, а в двора една ружа се върти на вятъра, освежена от дъждовните капки, толкова едри, че могат направо да бъдат дъвкани… едно лице до дълга стена от пясъчник и боричкането на всичките обречени коне от другата страна, когато тя завърта глава, част от косата й попада под сините сенки, посред нощ преминава автобус пълен с лица и на притихналия площад няма будни с изключение на шофьора, кварталният полицай в някаква кафява официална на вид униформа с преметната през рамо стара „маузерка“, сън не го лови и, замечтан не за врага навън в блатото или в сянката, а за дома и леглото, се разхожда с един освободен от наряд цивилен приятел под натежалите от нощта и уличната прах дървета, през силуетите им върху тротоара и свири на устна хармоника… покрай колоната от лица в автобуса, зелени като на удавници, измъчвани от безсъние, зажаднели за цигара, уплашени, не за утрешния ден, още не, а от това спиране на техния нощен преход, от мисълта колко лесно могат да загубят всичко и колко много ще ги боли…