Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Бънсби не мръдна.
— Бънсби, питам те за втори път! — прошепна капитанът.
Но и при втория път Бънсби не мръдна.
— Бънсби — подкани го капитанът, — свободата ти! За трети път те питам! Сега или никога!
Бънсби не го направи нито на третия път, нито въобще по-късно, защото непосредствено след тези думи мисис Макстинджър се омъжи за него.
Едно от най-потресаващите неща за капитана по време на церемонията беше огромният интерес на Джулиана Макстинджър и гибелното съсредоточаване на всички дарби на това многообещаващо дете — още отсега копие на своята майка — върху подробностите на ритуала. Капитанът видя в това една поредица от капани за мъжкия пол, която се проточваше в безкрая, видя в бъдещето векове на потисничество и насилие, на които щеше да бъде обречено съсловието на мореплавателите. Тази гледка беше много по-впечатляваща от непоклатимата решимост на мисис Бокъм и другата дама, от ликуването на дребничкия джентълмен с огромния цилиндър и дори от свирепата неумолимост на мисис Макстинджър. Младите членове на семейство Макстинджър от мъжки пол малко разбираха какво точно става наоколо и още по-малко се интересуваха, защото почти през цялото време бяха заети да си настъпват ботинките. Но тези клети дечурлига послужиха като контрастен фон, на който красиво се открои преждевременно съзрялата жена у Джулиана.
След година-две, помисли си капитанът, щеше да е истинска напаст да се живее в една къща с това дете.
След свършването на ритуала всички деца наскачаха върху мистър Бънсби, за да го поздравят с нежното име „татко“, и си изпросиха от него по една дребна монета. Когато любвеобилните излияния завършиха и шествието се канеше да поеме напред, то беше задържано за малко от неочакваното изстъпление от страна на Александър Макстинджър. Изглежда, че това мило дете свързваше църквата с гробищата — в случай че не се влиза в нея за обичайна молитва, — и сега не можеха да го разубедят, че майка му няма да бъде прилично погребана и той завинаги ще я загуби. Разочарован в очакванията си, той се дереше от плач с такава учудваща сила, че лицето му посиня. Колкото и трогната да беше майка му от тази проява на нежни чувства, за забележителната жена не беше присъщо да допусне вълнението й да премине в слабост. Ето защо след напразни опити да го вразуми посредством разтърсване, удряне, силни крясъци и други подобни средства тя го изведе навън и приложи друг метод — участниците в сватбената процесия чуха поредица от бързи, отсечени удари, наподобяващи аплодисменти, а след това видяха пламналия и ревящ Александър, седнал върху най-хладното паве на двора.
След това шествието вече можеше да се строи отново и да се отправи към Бриг Плейс, където ги очакваше сватбена гощавка. И те се върнаха по същия път, по който бяха дошли, като Бънсби получи много шегаджийски поздравления от минувачите за новопридобития си дар божи. Капитанът ги придружи до входната врата и тъй като се почувствува обезпокоен от нежното внимание на мисис Бокъм, която вече беше освободена от всепоглъщащото я задължение — бдителността и усърдието на дамите чувствително намаляха, след като годеникът беше благополучно венчан — и можеше много по-спокойно да проявява интерес към него, побърза да остави шествието и пленника, като с отпаднал глас се извини с някаква делова среща и обеща, че скоро ще се върне. Капитанът имаше и друга причина за своето безпокойство. Той с угризение на съвестта си мислеше, че пръв е съдействувал за хващането на Бънсби в капана, въпреки че съвсем не беше допускал подобно нещо, тъй като безгранично вярваше в способността на философа да се измъква от всякакви положения.
Капитанът не можеше и да допусне, че би могъл да се върне пак при стария Сол Джилс и дървения мичман, без да се отбие да попита за здравето на мистър Домби, въпреки че къщата, в която лежеше болният, беше далеч извън Лондон, където започваха ливадите. И така, когато се умори, той се качи на един файтон и весело измина разстоянието дотам.
Щорите бяха спуснати и къщата беше така смълчана, че капитанът се побоя да почука. Но като долепи ухо до вратата, той дочу тихи гласове отвътре, почука леко и му отвори мистър Тутс. Мистър Тутс и съпругата му всъщност току-що бяха пристигнали, след като най-напред се бяха отбили при дървения мичман да търсят капитана, откъдето бяха отправени на този адрес.
Още с пристигането си мисис Тутс беше грабнала детето от нечии ръце, взела го беше в прегръдките си, седнала на стълбите и започнала да го притиска към гърдите си и да го милва. Флорънс стоеше наведена до нея и едва ли някой можеше да каже кого прегръща и целува мисис Тутс повече — майката или детето, и коя от двете е по-нежна — Флорънс към мисис Тутс, мисис Тутс към Флорънс или и двете заедно към детето. Те бяха въплъщение на радост и обич.