Написано с кръв [bg]

— Напомня ми на нашите коледни веселия.

Никакъв отговор. Защо ли си правя труда, запита се Трой. Аз се бъхтя да измисля нещо, за да внеса някаква весела нотка в живота на този нещастен негодник. И какво? По-добре да не се мъча. Ще си купя някой от драконите на госпожа Клептън и ще си го закача на задното стъкло. „Благодаря ви, че не се смяхте в нашата кола.“

— Затворено. В сряда. Странно. Би трябвало да има много работа.

— Навярно е чула за смъртта на Хадли. Голямо въртене на телефони ще да е било тази сутрин. Има вероятност още да е в сградата. Сега можеш да се промъкнеш…

Трой изви рязко волана.

— Да се промъкнеш, казах!

— Добре де — сопна се Трой, раздразнен както винаги при забележки, свързани с шофирането му. Пък и какво се е развикал, като в този случай наистина нямаше защо да се тревожи. Две бои място имаше. Най-малко. Добра се до асфалтирания паркинг зад магазин „Чекръка“ и съседната книжарница „Черен кос“. Там имаше две коли — микробус форд „Транзит“ и алено порше в чудесно състояние. Над масивната задна врата на магазина се виждаше алармена система. Самата врата бе обезопасена с две брави е бронирани шилдове, а прозорците от двете й страни бяха защитени с дебели решетки. Барнаби почука веднъж, после още веднъж, по-настоятелно. Не се чуваше никакво кънтене. Все едно думкаше по бетон. Притисна ухо към страничната част на касата на вратата. Нищо.

Трой пъхна ръка между решетките и потропа по стъклото на прозореца.

— Има някой вътре, шефе. Идва, мисля. — Свали си шапката, приглади косата и отново сложи шапката, но я килна настрани. После вдигна яката на палтото си и довърши преобразяването си, като пусна една полуусмивка — топла и, както се надяваше, загадъчно приканваща. На прозореца се мярна сянка и се чу глас (обещаващо дрезгав според Трой):

— Какво има?

— Костънска криминална полиция, госпожо Хътън — обясни Барнаби. — Може ли да поговорим?

Дръпна се резе, после второ — по-тежко и отдавна несмазвано. Издрънча верига, завъртя се ключ в една от бравите. Трой бе задържал дъх и изведнъж осъзна, че си е загубил леката, но приканваща усмивка, та бързо я заформи пак.

— Не си прави труда, Гавин.

— Моля?

— Твърде стара е за теб.

Усмивката се изпари, заменена от смутено изражение. Смутът се дължеше не толкова на факта, че бяха прочели мислите му — шефът винаги е бил добър в това отношение (прекалено добър даже), а по-скоро на еретичното предположение, че някой с толкова пари, че не знае какво да ги прави, може да има дата на годност.

— Влезте.

Лора Хътън стоеше зад вратата, покрила лице с ръка. Барнаби показа картата си. Тя дори не я погледна. Поведе ги към малък офис, обособен с помощта на стъкло и дървени плоскости в ъгъла на просторно помещение с висок таван.