Хайде да крадем коне [bg]

— Имам няколко туби бензин в бараката — обяснява Ларш, — можем да работим спокойно, докато разчистим всичко. Няма смисъл да спираме и да караме чак до селото, работа ни чака.

— Изобщо няма смисъл — съгласявам се, пък и нямам желание да слизам до селото точно сега.

Нищо не ми трябва от магазина, а това не е подходящият ден за социални изстъпления. Паля Йонсереда и за щастие успявам от първия опит. Нападаме брезата, аз и Ларш, всеки от своя край. Двама леко схванати мъже между шейсетте и седемдесетте с антифони на главите срещу интензивния вой на двете резачки, когато потъват в дървото. Навеждаме се над тях, стараейки се да държим ръце на разстояние от тялото, за да се уверим, че опасната за живота верига е продължение на волята ни, а не ние — на триона, и най-напред хващаме клоните, а после ги режем чак долу до ствола, надробяваме ги на удобни парчета и орязваме всичко, което не става за огрев, като отделяме излишното на отделна купчина — можем да я запалим и превърнем в клада в ноемврийския мрак.

Приятно е да наблюдавам Ларш, докато работи. Не е бърз, но действа систематично и се движи по-елегантно близо до ствола на брезата, стиснал тежката резачка, отколкото по пътя с Покер. Моделът му на работа влияе на моя, обикновено при мен се получава така: първо действието, после разбирането, защото скоро осъзнавам, че начинът, по който той се навежда и придвижва, а в отделни случаи се извърта и обляга, съвпада по логика с тънката линия на баланс между тежестта на тялото и порива на резачката, когато захапва дървото. И всичко това, за да осигури на триона най-лекия път до целта с възможно най-малък риск за човешкото тяло, каквото е уязвимо за всевъзможни опасности — в един момент силно и непобедимо, в следващия — „тряс!“ — и си на парчета като строшена кукла, и всичко е свършило, съсипано завинаги. Не знам дали Ларш разсъждава в същия дух, както размахва моторната резачка сякаш на игра. Едва ли се замисля, но аз не мога да се спра, щом веднъж съм зачекнал нещо, а размишленията далеч не ми позволяват да работя пъргаво. И все пак не е чак толкова опасно — свикнал съм, ала съм сигурен, че през главата на майка му са минали същите терзания, когато е гребяла на живот и смърт нагоре по течението през онази късна есен на 1944-а година, а Ларш се е търкалял на кухненския под във весела битка с близнака си Од, без да подозира какво се случва наоколо му, до какво би довело то, без да знае, че три години по-късно ще застреля тъкмо Од с пушката на батко си Юн и ще натроши тялото му на парчета. Никой не би могъл да знае, а навън все още е било ден, огрял в стоманено сива светлина заснежените ниви, докато в реката майка му е полагала усилия всичко да изглежда като едно най-обикновено посещение до колибата на баща ми, както се случвало толкова често.