Диамантът на Венеция [bg]

Маскираният се приведе, за да го огледа отблизо.

— Като че ли на него е написано нещо!

— Да, има надпис. Казаха ми, че бил на езика на могулите.

— Какво по-точно пише?

— Кой да ти каже? — усмихна се Мемо. — Досега не съм срещал играч, който говори този език.

Обърна се и тъкмо се канеше да върне диаманта в шкафа, когато Пол се обади от вратата.

— Може ли да опитам?.

Същото странно бучене в ушите му.

Мемо го погледна въпросително, като че ли не го беше разбрал.

— Казах, може ли да опитам да го преведа?

За момент Мемо се поколеба, но после, с изненадващ, елегантен жест му поднесе камъка.

— Разбира се, синьор Пиндар! Неочаквано, наистина, но нямах представа, че сред нас имаме толкова учен човек!

Пол се приближи и пое диаманта от ръката му. По пръстите му преминаха леки тръпки, сякаш камъкът беше жив. Почувства размерите и теглото му, усети как той пасва перфектно в юмрука му, като че ли ръката му беше ръкавица, специално пригодена за този камък. После вдигна диаманта към светлината на свещите, както бе видял да прави Мемо, и видя как проблесна със странен, блед огън. От толкова близко разстояние вече виждаше съвсем ясно изумителното майсторство, с което беше шлифован камъка, както и факта, че една от фасетките, откъм горната му страна беше по-голяма от останалите. И там, със съвсем миниатюрни букви, беше издълбан надпис — точно както беше казал Просперо.

Бавно, но сигурно той разчете думите и усети как косъмчетата на тила му настръхват.

— Е, какво пише?

— Пише „A'az ma yutlab“.

— И какво ще рече това?

— Означава „Желанието на моето сърце“.

Камъкът сбъдваше желанието на сърцето на онзи, който го притежаваше.

И в този миг Пол осъзна, че трябва да притежава този камък, независимо какво щеше да му струва това.