Проста истина [The Simple Truth - bg]

През следващите два часа той продължи да наблюдава как хората влизат и излизат. При всяко отваряне на вратата оглеждаше пазача отвън. Младо хлапе, много наперено с пушката и униформата. В хеликоптера го придружаваха двама надзиратели, но момчето не беше от тях. Може би се редуваха. Когато вратата се отваряше, пазачът кимаше с усмивка на влизащия или излизащия, особено ако се окажеше млада жена. Един-два пъти надникна към стаята и Руфъс зърна в очите му две чувства: омраза и страх. Добре. Това означаваше, че има шанс. И двете чувства можеха да тласнат пазача му към онова, от което отчаяно се нуждаеше — грешка.

За да оставят един-единствен пазач, сигурно мислеха, че вече е с единия крак в гроба. Но грешаха. Мониторите с техните цифри и подскачащи линии не означаваха нищо за Руфъс. Те бяха като лешояди в метални кутии, дебнещи кога ще се унесе, за да връхлетят върху него. Ала той усещаше как силите му се възвръщат; безпогрешно долавяше прилива от енергия. Засега само свиваше и отпускаше юмруци, изчаквайки да овладее напълно ръцете си.

Два часа по-късно чу вратата да се отваря, после лампата светна. Сестрата носеше болничен лист и му се усмихна, преди да погледне монитора. Трябва да беше на около четирийсет и пет. Хубавичка, със закръглена фигура. Той погледна широките й бедра и си помисли, че навярно е раждала няколко пъти.

— Днес изглеждате по-добре — каза тя, щом усети, че я наблюдава.

— Много жалко.

Сестрата зяпна от изненада.

— Уверявам ви, в тая сграда мнозина биха се радвали да чуят подобна прогноза.

— Къде се намирам?

— В Роаноук, Вирджиния.

— Никога не съм бил в Роаноук.

— Хубав град е.

— Едва ли е по-хубав от вас — неволно подхвърли Руфъс и веднага се усмихна смутено.

Почти три десетилетия не бе виждал жена отблизо. Последната беше майка му, прегърбена и разплакана, докато го отвеждаха да излежи доживотната си присъда. След по-малко от седмица тя почина. Нещо се скъсало в мозъка й, така разправяше брат му. Но той знаеше, че е умряла от разбито сърце.

Ноздрите му леко се сбръчкаха, когато долови аромата. Изглеждаше някак не на място в болничната стая. Отначало Хармс дори не разбра, че просто усеща мириса на сестрата — смес от дискретен парфюм, лосион за коса и ухание на жена. По дяволите! Колко ли още неща бе забравил от истинския живот? При тази мисъл в ъгълчето на окото му затрептя сълза.

Тя го погледна с ръка на бедрото и повдигна вежди.

— Казаха ми да се пазя от вас.

Той вдигна очи към нея.

— За нищо на света не бих ви сторил зло, сестро.

Гласът му бе тежък и искрен. Тя забеляза сълзата, готова да се отрони. Просто не знаеше какво още да каже.

— Няма ли начин да пишете в онзи лист, че умирам или нещо подобно?