Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Без дума да продума, кралят изтри едрите капки студена пот, които се струеха по слепите му очи.

Едноминутното мълчание, последвало тая силна нападка, беше истинско мъчение и за тоя, който говореше, и за тоя, който слушаше.

— Господине — най-после рече кралят, — вие произнесохте думата „забрава“, аз чух само тая дума; значи ще отговоря само на нея. Другите могат да забравят, но аз — не. И ето ви доказателството: един ден, когато кипеше бунт, когато народът, който беснееше и ревеше като море, нахлуваше в Пале Роял; в тоя ден най-после, когато се преструвах, че спя в леглото си, един човек с гола шпага, скрит зад кревата ми, бдеше над живота ми, готов да пожертвува собствения си живот за мене, както го беше правил вече двадесет пъти за другите членове от семейството ми. Тоя благородник, когото запитах тогава за името му, не се ли наричаше господин д’Артанян? Кажете, господине.

— Ваше величество има добра памет — отговори офицерът студено.

— Тогава виждате, господине — продължи кралят, — ако съм запазил такива спомени от детинството, навярно нищо няма да забравя в зрелите години.

— Ваше величество е щедро надарен от бога — каза офицерът със същия тон.

— Слушайте, господин д’Артанян — продължи Луи с трескаво вълнение, — нима не можете да бъдете тъй търпелив като мене? Нима не можете да направите онова, което правя аз?

— А какво правите вие, всемилостиви господарю?

— Чакам.

— Ваше величество може да чака, защото е млад; но аз, всемилостиви господарю, нямам време за чакане. Старостта чука на вратата ми; след нея идва смъртта и надзърта вече в дома ми. Ваше величество започва живота, пълен е с надежда, може да се задоволи с бъдещите блага; но аз, всемилостиви господарю, аз съм на другия край на хоризонта и ние сме тъй далеч един от друг, че никога не ще успея да дочакам ваше величество да се приближи до мене.