Утре ме няма
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Утре ме няма». Краткое содержание книги:
Ню Йорк. Два часът през нощта. Във вагона на метрото има петима пътници. И Джак Ричър. Четирима изглеждат напълно нормално. Петият обаче не — странно облечената жена с втренчен поглед очевидно е на ръба на отчаянието. В рамките на няколко секунди Ричър трябва да реши дали да действа, за да спаси хиляди невинни. А може би греши?
Намесата му ще предизвика поредица от стряскащи разкрития, водещи назад във времето към войната в Афганистан и неофициалното американско участие в нея, както и куп кървави сблъсъци по улиците на Манхатън. Животът на Ричър наистина е в опасност. Но кога ли това го е плашело?
Последвахме я в апартамента, а майка й влезе след нас. Имаше три стаи — хол в средата и спални от двете страни. На масата за хранене в хола се виждаха останките от вечеря. По ъглите имаше пликове с покупки два от „Бергдорф Гудман“ и два от „Тифани“. Тереза Лий извади значката си, а Лайла Хот отиде до един шкаф и се върна с две тънки книжки, които й подаде. Паспортите им. Смяташе, че официалните посетители от Ню Йорк ще искат да видят документите им. Паспортите бяха червеникавокафяви с отпечатан на корицата златен орел и думи на кирилица над и под него. Лий ги разгледа и после ги остави обратно върху шкафа.
След това всички седнахме. Светлана Хот гледаше право напред, с безизразно лице, изключена от разговора заради езика. Лайла Хот ни погледна внимателно, сякаш за да си изясни кои сме. Ченге от града и свидетелят от влака. Накрая впери поглед в мен, може би защото си мислеше, че съм по-сериозно засегнат от събитията. Не се оплаквах. Просто не можех да отделя очи от нея.
— Много съжалявам за случилото се със Сюзан Марк — каза тя накрая.
Гласът й беше нисък, с прецизна дикция. Говореше английски много добре. С лек акцент, доста официално. Сякаш се беше учила да говори от старите черно-бели американски и британски филми.
Тереза Лий не каза нищо.
— Не знаем какво се е случило със Сюзан Марк — обадих се аз. — Наистина. Имам предвид извън очевидните факти.
Лайла Хот кимна учтиво, деликатно и някак виновно.
— Искате да разберете какво е моето участие — каза тя.
— Да, така е.
— Това е дълга история. Трябва обаче да ви уверя от самото начало, че нищо в нея не би могло да обясни събитията в метрото.
— Да чуем тази история — подкани я Тереза Лий.
И така, чухме я. Първата част беше обща информация. Чисто биографична. Лайла Хот бе двайсет и шест годишна. Украинка. На осемнайсет години се омъжила за руснак. Руснакът се заел с предприемачество в руски стил от деветдесетте години — взел на концесия от разпадащата се държава петролни находища, въгледобивни и уранови мини и станал милионер. После станал милиардер. Но не оцелял. Условията били тежки. Всички искали да успеят, но това било невъзможно. Конкурент застрелял руснака в главата преди година пред някакъв нощен клуб. Трупът лежал в снега на тротоара през целия следващ ден. Послание в московски стил. Овдовялата Лайла Хот разбрала намека, превърнала всичко в пари в брой и се преместила в Лондон с майка си. Лондон й харесвал и смятала да се установи да живее там с много пари и, общо взето, без да има какво да прави.
— Предполага се, че младите хора, които забогатяват, трябва да се грижат за родителите си — продължи тя. — Различни спортисти, поп и кинозвезди непрекъснато го правят. В Украйна това е нормално. Баща ми е починал, преди да се родя. Имам само майка си. Разбира се, предложих й всичко, което пожелае — къщи, коли, пътувания, круизи. Не иска нищо такова. Иска от мен единствено да й помогна да открие някакъв мъж от миналото. Сякаш прахолякът се е слегнал след дълъг и бурен живот и най-накрая е получила възможност да седне и да се замисли кое е имало значение в живота й.
— Кой е този мъж? — попитах.
— Американски войник на име Джон. Не знаем нищо повече. В началото майка ми твърдеше, че били само познати, после обаче се оказа, че бил много мил с нея в конкретен момент и на конкретно място.
— Кога и къде?
— В Берлин, за кратко, в началото на осемдесетте.
— Не е много конкретно.
— Било е, преди да се родя. През 1983-та. Лично за себе си знаех, че да се намери този човек е безнадеждна задача. Реших, че майка ми се превръща в глупава старица. Въпреки това се заех с издирването. Не се безпокойте, тя не разбира какво си говорим.
Светлана Хот се усмихна и кимна без повод.
— Защо майка ти е била в Берлин? — попитах аз.
— Била е в Червената армия — отговори дъщеря й.
— Какво е правила в армията?
— Била е в пехотен полк.
— Като каква?
— Като политически комисар. Във всички полкове е имало по един. Всъщност имали са по няколко.
— Какво предприе, за да откриеш американеца?
— Майка ми беше сигурна, че е бил в сухопътните войски, а не във флота. Оттам започнах. Телефонирах от Лондон в Министерството на отбраната и попитах какво би трябвало да направя. След като обясних, ме препратиха към управление „Човешки ресурси“. Те имат пресслужба. Мъжът, с когото разговарях, се трогна. Реши, че историята е симпатична. Може да е търсел някакъв пиар ефект, не знам. Най-после добра новина. Лично аз мислех, че си губи времето. Джон е често срещано име. И, както разбрах, повечето американски войници са служили в Германия на ротационен принцип и повечето от тях са посещавали Берлин. Реших, че възможните места за търсене нарастват неимоверно. Така и се оказа. Няколко седмици по-късно се обади служителка на име Сюзан Марк. Не бях у дома и тя остави съобщение. Информираше ме, че задачата била поверена на нея. Обясни ми, че някои имена, които звучат като Джон, всъщност са съкратен вариант на Джонатан. Попита ме дали случаят не е такъв. Попитах майка ми и после се обадих на Сюзан Марк и й казах, че името е Джон. Разговорът с нея беше много приятен и го последваха още много такива. Почти станахме приятелки, струва ми се, както понякога става по телефона. Като приятелство с писма, само че вместо да пишеш, говориш по телефона. Разказа ми за себе си. Оказа се много самотна и си мисля, че разговорите ни някак си разведряваха дните й.