Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Огледах земята отстрани по протежение на черния път. Беше корава като камък, замръзнала и покрита с бял скреж. Нямаше опасност да наруша целостта на следите, понеже по такъв терен следи нямаше да има. Така че поех дълбоко дъх и проследих пътеката от мъжки дрехи. Когато стигнах края й, разбрах защо онзи младеж бе повърнал на два пъти, докато говореше с мен по телефона. На неговата възраст аз сигурно щях да повърна три пъти.
Трупът лежеше по лице сред замръзнали листа и всякакви други боклуци до дънера на едно дърво. Чисто гол. Среден на ръст, със стегнато мускулесто тяло. Бял, но това едва се виждаше, понеже почти целият беше покрит с кръв. По ръцете и раменете си имаше дълбоки порезни рани, които стигаха чак до костта. И отзад се виждаше, че лицето му е подпухнало и обезобразено. Бузите му, чудовищно отекли, се подаваха отстрани. Идентификационните плочки с името и отличителните му белези липсваха. Вместо тях около врата му беше нахлузена тънка кожена каишка, пристегната с голяма месингова тока. Краят й се влачеше по земята край главата му. Гърбът му беше залят с някаква гъста розовобелезникава течност. В ануса му беше заврян отчупен клон от дърво. Земята наоколо беше подгизнала от кръв. Готов бях да се обзаложа, че ако го обърнехме по гръб, щяхме да открием, че гениталиите му са отрязани.
Върнах се по следата от разхвърляни дрехи и отново излязох на шосето. Пристъпих към редника от военната полиция. Той стоеше все така неподвижно, с вперен в земята поглед.
— Къде точно се намираме?
— Извинете, сър?
— Няма съмнение, че още сме в периметъра на базата, нали?
Той кимна.
— На километър и половина от оградата сме. Тя ни заобикаля от всички посоки.
— Добре — казах аз. Въпросът с юрисдикцията се изясни. Военен труп на военна територия. — Ще чакаме тук. Никой няма да се доближава до трупа без мое разрешение. Разбрано?
— Тъй вярно, сър — каза той.
— Добре се справяш, момче.
— Наистина ли?
— Щом си още на крака…
Влязох в хъмъра да се обадя по радиостанцията на моята сержантка. Казах й какво става и й поръчах да намери лейтенант Съмър и да й предаде да ме потърси по специалния канал. После зачаках. След две минути пристигна линейка. После с още два хъмъра пристигна екипът от криминолози, който бях повикал от кабинета си, преди да тръгна. Мъжете ме наобиколиха. Казах им да изчакат. Нямахме бърза работа.
След още пет минути Съмър ми се обади.
— Труп в гората — казах й аз. — Искам да намериш оная военна психоложка, за която ми разправяше.
— Подполковник Нортън?
— Намери я и я доведи.
— Уилард ти е казал да не работиш с мен.
— Каза ми да не те намесвам в разследвания на специалната част. Но тук случаят е чисто полицейски.
— Кога да доведа Нортън?
— Сега. Искам да се запозная с нея.
Съмър затвори и аз слязох от джипа. Отидох при екипа от съдебни лекари и криминолози, които търпеливо чакаха на студа. Двигателите на джиповете работеха, за да зареждат акумулаторите и да отопляват колите. Във въздуха се стелеше синкав дизелов пушек като зимна мъгла. Казах на групата за оглед на местопрестъплението да започнат с описа на дрехите, разпилени по земята. Предупредих ги да не пипат нищо и да не напускат очертанията на пътя.
Останалите стояхме и чакахме. Беше безлунна, беззвездна нощ. Наоколо нямаше никаква светлинка и никакъв звук, ако не се смятаха фаровете и работещите на празен ход двигатели. Сетих се за Лион Гарбър. В Корея се намираше един от най-големите задгранични гарнизони на американската армия. Може би не най-известният, но вероятно най-активният и със сигурност най-трудният. Да бъде назначен за командващ военната полиция там беше заветна мечта на всеки полицейски командир. Гарбър можеше да се надява преди пенсионирането си да бъде произведен в генерал-майор — нещо, което при никакви други обстоятелства нямаше да се случи. Ако брат ми се окажеше прав и във войската действително се чакаха съкращения, то Лион добре си бе опекъл работата. Радвах се за него. Радостта ми продължи десетина минути. После погледнах на ситуацията от друга страна. Още десет минути си блъсках главата, но нищо ценно не можах да измисля.