Мъжът на най-добрата ми приятелка

Но нито веднъж тя не помисли за него като за потенциално гадже — беше женен, което автоматично означаваше, че е недостижим. Дори ако съзнателно беше се замислила за това, би заключила, че на четиридесет и шест, той беше твърде възрастен за нея.

Обаче всичко се промени един следобед, когато той се появи в кабинета й, търсейки някого, който да представя агенцията на официална вечеря същата вечер. Беше поканен той, но съпругата му имаше мигрена и се налагаше да я замести на родителската среща.

— Знам, че идвам в последната минута — извини се той. — Но свободна ли си тази вечер?

Джоджо му хвърли кос поглед.

— Не зная. Колко ви взех снощи?

Очакваше той да се засмее, но изражението на лицето му й навя мисълта, че е сбъркала. Той не се усмихваше; изглеждаше сякаш стъписан. Веселото й настроение помръкна, изненада се; винаги си беше падала по шегите, но си беше позволила прекалено много. Колкото и дружелюбен да беше, все пак той си оставаше неин шеф.

— Извинете — каза сериозно тя. — Естествено, че съм свободна.

След това й се стори, че отношенията им отново станаха нормални, но няколко дни по-късно се оказа, че не е така.

Имаше церемония по раздаване на награди за издатерите, продължително, шумно събитие в „Хилтън“ на Парк Лейн. В края на вечерта Джоджо беше излязла от хотела и чакаше реда си за такси, хванала каишките на обувките си, когато се появи Марк. Не го беше видяла през цялата вечер.

— Ред — забърза той към нея. — Търсех те.

— Ето ме.

Някой по-назад на опашката се провикна:

— Марк Ейвъри, какво си мислиш, че правиш?

— Предреждам опашката!

— Поне е откровен — Джоджо чу нечие мърморене.

— Как беше вечерта? — попита тя.

— Дрънканици за книги, малко пиянски — засмя се Марк. — Празни приказки за продажби.

Тогава забеляза обувките в ръцете й и изненадан погледна надолу към краката й, боси на студения нощен тротоар. Джоджо сви рамене.

— Убиваха ме.

Той поклати глава с нещо, наподобяващо възхищение, след което предреди останалите, като си пееше тихичко: „… мрази Калифорния, студено и мрачно е там, затова тя е скитница… обича свежия вятър в косите си… животът без въздух…“

— „Без грижи“ — поправи го Джоджо. — Ето го и таксито ми. Лека нощ. Ще се видим утре.

Вратата се отвори и тя тъкмо влизаше, когато Марк я дръпна за косата. Тя изненадано се обърна назад и го чу да пита:

— Може ли да дойда с теб?

— Искаш да те закарам?

— Не, искам да дойда у вас с теб.

Реши, че й се е счуло.

— Не — отвърна изумена тя.

— Защо не?

— Женен си. Шеф си ми. Пиян си. Да продължавам ли?

— На сутринта ще съм трезвен.

Но ще продължиш да си женен. И да си ми шеф.