Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
— Ако някой ни нападне, ще му предложите обобщение на политическата ситуация, тъй ли? — подхвърли Ваймс. — Не, вие ще се возите вътре при лейди Сибил, а аз ще седна при коларя. Трябва да браня гражданството, нали?
— Ваша светлост, аз…
— Но оценявам предложението ви — увери го Ваймс. — Влезте в каретата, господин Скимър.
Човекът отвори уста. Командирът на Стражата изви вежди.
— Както желаете, ваша светлост, но това е крайно…
— Браво на вас.
— Все пак бих искал да си взема кожената чанта.
— Разбира се. Тъкмо четенето ще ви отвлече вниманието от опасностите.
Ваймс отиде при другата карета, надникна вътре и съобщи:
— Ще ни нападнат от засада.
— Брей, че интересно — отвърна Детритус.
Изпъшка леко, докато опъне тетивата на обсадния си арбалет.
— Ох… — промълви Веселка.
— Не вярвам, че ще се опитат да ни убият — продължи Ваймс.
— Туй ще рече ли, че и ние не бива да ги трепем?
— Сами си решавайте.
Детритус се прицели пробно над дебелия сноп стрели. Беше негово собствено изобретение. Гигантското му оръжие можеше да пробие със стоманена стрела дори обкована с желязо порта на обсадена крепост. Той обаче реши, че е голямо хабене на муниции да поразява с такава стрела един-единствен противник. Приспособи арбалета да изстрелва наведнъж няколко десетки стрели. Крепящите ги върви би трябвало да се скъсат от чудовищното начално ускорение. Точно това се случваше. Най-често и самите стрели се нацепваха насред полет — просто не издържаха съпротивлението на въздуха.
Детритус нарече изобретението си „Миротвореца“. Остана доволен още след първия тест на стрелбището. Стоящият до него Ваймс видя как мишената изчезна. Същото сполетя и мишените от двете й страни, земния насип отзад, а облакът пера горе беше всичко, което остана от две-три чайки, озовали се не където трябва. Тоест точно над Детритус.
Вече никой не патрулираше с трола по-близо от двайсетина крачки зад него. Но пък тестът имаше много благоприятни последици. В Анкх-Морпорк все някой се оказваше свидетел на всяка случка и новината за съдбата на мишените се разнесе мигновено. Вестта, че Детритус идва, разчистваше улицата по-бързо от всякакво оръжие.
— Обичам да решавам — сподели тролът.
— Само внимавай с туй нещо в ръцете си — помоли Ваймс. — Някой ще вземе да пострада.
Отново потеглиха през снежните вихрушки. Ваймс се намести удобно между багажа, запали пура и когато се увери, че трополенето на каретата заглушава по-тихите звуци, бръкна под брезента и измъкна евтината надраскана чанта на Иниго.
Извади от джоба на куртката си черно вързопче, разтвори го в скута си и под фенерите на каретата заблещукаха сложни малки шперцове.
Печеното ченге трябва да мисли като престъпник. Ваймс беше печен, та чак хрускаше.
Освен това беше живо ченге и имаше намерение да остане в това състояние. Когато ключалката щракна, той остави чантата върху покрива на каретата, отметна се назад и полека отвори капака й с ботуша си.
Изскочи дълго острие. Би съсипало непоправимо храносмилането на някой по-небрежен взломаджия. Собственикът на чантата явно не разчиташе на добрите нрави в странноприемниците по пътя.
Ваймс предпазливо натисна острието и го прибра в снабдената с пружина кухина. После разгледа съдържанието на чантата, усмихна се не особено щастливо и внимателно извади нещо, което засия със сребристите отблясъци на усърдно измислено, прекрасно изработено и много ефикасно зло.
„Ех, че хубаво ще е поне веднъж да сбъркам, като заподозра някого…“
Гаспод знаеше, че вече са стигнали до високите подножия на планините. Все по-рядко намираха откъде да си купят храна. Колкото и кротко да чукаше Керът по вратата на някое усамотено стопанство, накрая биваше принуден да разговаря с хора, мушнали се под леглото. Жителите на тези земи несъмнено не си представяха, че мускулестите мъже, въоръжени с мечове, биха си купили нещо.
По-лесно беше просто да влезе, да се запознае с килера и да остави малко пари на масата за обитателите на къщата, временно пребиваващи в зимника.
От последното им кратко гостуване бяха минали два дни, а там завариха такава оскъдица, че Керът — за ужас на Гаспод — само остави няколко монети на масата.
Горите се сгъстяваха. Елхите отстъпваха място на огромни борове. Всяка нощ валеше сняг. Звездите приличаха на скрежни искрици. А след залез воят се надигаше все по-смразяващ и безмилостен.
Налиташе отвсякъде на скръбни вълни от звуци през заледената гора.
— Толкова са наблизо, че ги надушвам — обади се Гаспод. — Следват ни отдавна.