Дамата от езерото
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Дамата от езерото». Краткое содержание книги:
Тя кимна, като че ли не ме е чула.
— Кога е бил застрелян? — попита и отново потръпна.
— Тази сутрин, поне така мисля. Скоро след като е станал от леглото. Както вече казах, тъкмо се е бил избръснал и се е канел да вземе душ.
— Това ще рече доста късно. А аз съм тук от осем и половина.
— И през ум не ми е минало, че вие сте го застреляли.
— Колко мило от ваша страна. Но кърпичката все пак е моя, нали? Макар че парфюмът не е. Не допускам обаче полицаите да са толкова чувствителни спрямо качеството на парфюма… или на нещо друго.
— Права сте. Това се отнася и за частните детективи. Доставя ли ви удоволствие такъв разговор?
— О, господи! — възкликна тя и силно притисна длан към устата си.
— В него е стреляно пет или шест пъти — продължих. — Но само два пъти е бил улучен. Притиснала го е натясно в кабинката на душа. Изглежда, сцената, която се е разиграла, е била направо зловеща. Единият от участвуващите е изпитвал голяма омраза. Или е бил твърде хладнокръвен.
— Не беше трудно да го намразиш — безизразно издума тя. — Но още по-лесно, измамно лесно — да го обичаш. Жените, дори най-свестните, често правят пагубни грешки спрямо мъжете.
— От думите ви разбирам, че някога сте го обичали или поне така сте мислели, но вече не изпитвате никакви чувства и не сте го убили.
— Точно така. — Сега гласът й прозвуча въздушно и сухо, като парфюма, с който не искаше да се пръска в работно време. — Убедена съм, че казаното ще остане помежду ни. — Изсмя се кратко, горчиво. — Мъртъв. Нещастният жалък, подъл, красив, неверен егоист. Мъртъв, студен, унищожен. Не, мистър Марлоу, не съм аз убийцата.
Изчаках я да дообмисли някои неща. След малко тя добави тихо:
— А мистър Кингзли знае ли? Кимнах.
— Разбира се, и полицията е научила.
— Още не. Поне от мен. Аз го открих. Входната врата не беше добре затворена. Влязох и го намерих.
Тя взе молива и отново побутна с него кърпичката.
— Мистър Кингзли знае ли за това напарфюмирано парцалче?
— За него знаем само ние с вас и човекът, който го е пъхнал там.
— Много сте мил — сухо забеляза момичето, — че сте помислили онова, което сте си помислили.
— У вас има една надменност, едно достойнство, които много ми допадат. Но не прекалявайте. Какво можех да си помисля? Или смятате, че вадя кърпичката изпод възглавницата, помирисвам я и си казвам: „Виж ти, това са инициалите на мис Ейдриън Фромсет. Изглежда, е познавала Лейвъри, при това доста добре. Да речем, толкоз добре, колкото допуска мръсното ми въображение. А това значи твърде, твърде интимно. Ала кърпичката смърди на евтина синтетична есенция, а мис Фромсет не би използувала нищо евтино. Освен това я намерих под възглавницата на Лейвъри, а тя никога не държи кърпичките си под мъжки възглавници. Следователно мис Фромсет няма нищо общо с тази история. Това е само оптическа измама.“
— Я млъкнете! Усмихнах се широко.
— За каква ме мислите! — продължи тя.
— Късно е вече да ви го кажа.
Тя се изчерви, но този път руменината заля цялото й лице. После попита:
— Имате ли предположения кой го е извършил?
— Само предположения, нищо повече. Боя се, че полицията няма да се затрудни особено. В гардероба на Лейвъри висят някои дрехи на мисис Кингзли. А като научат цялата история, включително и вчерашната случка при езерото, мисля, че направо ще посегнат към белезниците. Преди това ще трябва да я намерят. Но едва ли ще им бъде много трудно.
— Значи Кристал Кингзли — безизразно изрече мис Фромсет. — Дори това не му беше спестено.
— Може и да не е тя. Не е изключено подбудата да е нещо съвсем различно, нещо, за което и представа си нямаме. Може да е някой от типа на доктор Олмър.
Тя ми метна бърз поглед и поклати отрицателно глава.
— Не е изключено — настоях аз. — Нямаме основания да отхвърляме тази версия. Вчера докторът се държа твърде нервно за човек, който няма от какво да се бои. Но, разбира се, не само гузните се страхуват.
Станах, почуках по ръба на бюрото и погледнах надолу към нея. Шията й беше великолепна. Тя посочи кърпичката.
— А това? — попита глухо.
— Ако беше моя, бих я изпрал, за да не смърди на тази евтина есенция.
— Но присъствието й там сигурно означава нещо. Или дори много.
Аз се засмях.