Изгубената роза
- Автор: Юзкан Сердар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената роза». Краткое содержание книги:
Едва след като умиращата й майка й разкрива, че има сестра близначка, Диана се впуска в пътешествие, което ще я отведе в Истанбул. Там тя ще намери себе си, ще сбъдне най-съкровените си копнежи и най-сетне ще заживее в синхрон с мисията си в живота.
— Ти вече ми даде, скъпа. Да бъдеш моя гостенка — това бе най-големият подарък, който можеше да ми направиш.
Когато дойде време да си кажат сбогом, Диана сякаш за миг зърна майка си в дълбоките сини очи на Зейнеб ханъм. Тя остави чантата на земята и я прегърна още веднъж.
— О, не мога да повярвам! Толкова много приличаш на моята майка…
— Един ден, скъпа моя — прошепна Зейнеб ханъм в ухото й, — ти също ще чуеш розите. Когато това стане, не си мисли, че е чудо; това ще те накара да забравиш, че, всъщност, всеки миг от живота е чудо. Помни, че не само розите, всичко на този свят говори.
36
Изпълнени със страх и тревога, пътниците чакаха с нетърпение да чуят пилота да обяви, че няма за какво да се тревожат. Самолетът подскачаше нагоре-надолу и изглеждаше сякаш всеки момент крилата му щяха да се счупят на две. Всички, с изключение на Диана, бяха уплашени до смърт от стържещия шум, който издаваше машината.
Диана само очакваше надписът: „Затегнете коланите“ да изгасне, за да може да протегне ръка към багажника над главата си и да извади дневника.
О, Боже, този надпис никога няма да изгасне…
Тя разкопча колана и се изправи на крака, без да обръща внимание на изненаданите погледи на останалите пътници и на стюардесите, които седяха в задната част на самолета. В този миг самолетът се разтресе и тя се намери в скута на пътника до нея.
— О, извинете…
— Може да се нараните така, госпожице, по-добре седнете — посъветва я по-възрастният мъж.
Стюардесата стигна с мъка до нея и настоя да седне, а някои пътници се обърнаха, за да я огледат, сякаш се чудеха какво не й е наред.
Диана отново се изправи и посегна за чантата си, която всеки момент щеше да падне върху главата на друг пасажер. Но успя да я сграбчи, без какъвто и да е инцидент.
Отвори дневника си и започна да пише с разкривени букви, съвсем нечетливи в моментите на турбуленция.
Любима моя мамо,
Искам да те помоля нещо…
Мери е била родена преди мен, нали? Тя се е научила да върви преди мен и да говори преди мен, нали?
За нещастие тя все още е една стъпка преди мен. Може би дори сега, когато пиша тези редове, вече се присъединява към теб… Всъщност, мамо, Мери заслужаваше да бъде с теб преди много време. Тя те заслужава повече от мен. Тя те обича до лудост.
Моля те, не ме разбирай погрешно. Аз също те обичам. Обичам те толкова много, колкото и тя. Но тя те обича, без дори да познава сладостта да бъде твоя дъщеря. Тя те обича, без да е получила нищо от теб, без да е била приютена в прегръдките ти, когато е била изплашена, без да е заспивала с глава на гърдите ти. Както ти често казваше: „Любовта не е любов, ако обичащият иска нещо в замяна.“
Така че, мамо, коя от нас заслужава повече да бъде твоя дъщеря? Мери или аз? Не се страхувам вече от отговора ти. Тя е моя близначка. След като винаги съм вървяла след нея, може би един ден също ще заслужа да бъда твоя дъщеря.
В края на краищата не споделяме ли една и съща съдба? И двете пораснахме само с единия си родител, бяхме заобиколени от вниманието на Другите, нашата любов към историите, нашите мечти и сънища, Зейнеб ханъм и розовата градина. Според последователността, по която нещата се случват на Мери, скоро иде и моят ред да мога да говоря с розите… Не изглежда много възможно, нали? Нима чудесата се случват само в приказките?
Но все още има един въпрос, който не излиза от главата ми, мамо… В приказките героите никога не дават обещания, които не могат да изпълнят. Не е ли така? В този случай, ако онова, което чух в розовата градина, е част от приказка, тогава Зейнеб ханъм е героиня от нея. Значи тя трябва да изпълни обещанието си, нали? „Един ден ти също ще чуеш розите“, ето какво ми каза тя… Не знам, мамо…
Фантазия и реалност, страх и надежда, аз и Мери… Колко объркано стана всичко.
Толкова много ми се иска да чуя гласа ти…