Изгубената роза
- Автор: Юзкан Сердар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената роза». Краткое содержание книги:
Едва след като умиращата й майка й разкрива, че има сестра близначка, Диана се впуска в пътешествие, което ще я отведе в Истанбул. Там тя ще намери себе си, ще сбъдне най-съкровените си копнежи и най-сетне ще заживее в синхрон с мисията си в живота.
— Какво беше то?
— Че Мери е човекът, който винаги съм искала да бъда, но съм пропуснала да стана. Не мога да се отърва от чувството, че тя прилича толкова много на майка ми… — Диана въздъхна тежко, преди да довърши. — Няма нищо лошо една дъщеря да прилича на майка си. Но ако дъщерята, която е била разделена от майка си на една годинка, прилича повече на нея, отколкото нейната сестра близначка, която е живяла с майка си двадесет и четири години… трудно мога да го приема. Особено, когато тази близначка е загубила майка си точно когато е започнала да я открива. Особено, ако тази близначка е нямала възможността да каже на майка си поне веднъж колко много е искала да прилича на нея…
Очите й плуваха в сълзи. Зейнеб ханъм придърпа стола си по-наблизо и взе ръцете й в своите.
— Не се тревожи, скъпа моя, такава майка би трябвало вече да знае какво е искала да й каже дъщерята, дори ако тя не е имала възможността…
— След като дойдох тук, осъзнах, че онова, което съм се съпротивлявала да взема от мама, Мери е взела от теб. И това обяснява защо не мога да бъда като Мери.
— Защо мислиш, че не можеш да си като нея?
— Мама обикновено казваше: „Единственото, от което се нуждаеш, за да се чувстваш специална, си ти самата.“ Но аз не исках да разбера това. Винаги имах нужда от друго: внимание, похвали, възхищение, нещо, което да ме накара да се чувствам специална…
Не бях човек, който можеше да живее, без да му се възхищават. Обичах да бъда красавицата на бала, обичах „богинята“ в очите на Другите. Може би заради това се отказах от най-голямата си мечта — да стана писателка.
Първото писмо на Мери сякаш описваше мен. Постоянното внимание на хората около нея, фактът, че въпреки това не е била щастлива и почти се е отказала от най-голямата си мечта заради Другите…
— Знаеш ли, скъпа моя, Мери премина през същите препятствия като теб. Не си единствена; в известна степен всички ние сме се предавали или сме изоставяли нещо от себе си, за да бъдем одобрявани от хората около нас.
— Но накрая Мери е успяла да постигне своята мечта! За разлика от мен, тя не е била заробена от очакванията на Другите… В първия ни урок, когато слушахме Жълтото цвете, знаеш ли какво си помислих? Че Жълтото цвете беше Мери, а Венера бях аз. А по-късно Мириам и Артемида…
Диана направи пауза, за да види дали Зейнеб ханъм ще реагира по някакъв начин на онова, което каза. Когато се убеди, че изражението й няма да се промени, тя продължи:
— Не казвам това, защото Диана е другото име на Артемида, или защото има връзка между имената Мириам и Мери. Повярвай ми, научена съм да не измъчвам мисълта си със съвпадения, които не мога да обясня.
Но има едно нещо, което трябва да приема: истината, че също като Артемида и аз съм зависима от Другите… И за да скрия това, години наред вървях с маската на богиня. Опитвах се да стана по-велика, а само ставах по-малка… Греша ли? Не е ли това, което казвам за мен и Мери, истината?
— Диана, ти се оплакваш от влиянието на Другите върху теб, а в същото време питаш друг човек за мнението му. Не забравяй, аз също съм една от Другите.
— Не. Мери казва за теб, че не си като Другите и аз съм съгласна с нея. Моля те, кажи ми истината! Не греша в онова, което мисля за Мери и мен, нали?
Зейнеб ханъм гледаше Диана. Очите й бяха пълни със съчувствие.
— Мисля, че не си честна спрямо себе си. Никой от нас не е перфектен. Нито трябва да бъдем. Всеки желае да бъде обект на възхищение и да бъде приеман от хората около него. Това е съвсем нормално.
— А ако живеем живота, който Другите са избрали за нас, вместо онзи, който сами сме избрали за себе си? Това също ли е нормално?
— Скъпа моя, никой, дори аз, няма правото да съди начина, по който живееш живота си. Може да успея да те науча да чуваш розите и по този въпрос със сигурност мога да ти дам много съвети. В градината може да ти кажа да направиш едно или друго нещо, защото там ти си длъжна да ме слушаш. Това е така, защото изкуството да се чуват розите е нещо, което аз владея, а ти не знаеш. И ти ме помоли да те науча. Но не ме питай за себе си, Диана. Аз не те познавам. И не мога да те науча нищо за теб. Колкото до Мери, наистина за нея знам много по-малко, отколкото си мислиш. Зная това, което ти ми каза, когато се видяхме. Но от онова, което знам, мога да кажа, че е изключително смела. И — добави накрая тя — също толкова красива, колкото си ти.