Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Малко преди два часа следобед приключихме с разглеждането на снимките и потеглихме към странноприемницата. Тя се оказа малка триетажна сграда, отделена от морето с тесния крайбрежен път и затревена ивица. Спрях на паркинга отзад.
— Ще издържиш ли в колата? — попитах. — Не знам кога ще се появят хората на Ямаото. Може да се забавят.
— Готин, веднъж чаках три дни в калта, докато се появи обектът. Надупчих го от седемстотин метра. В сравнение с това каросерията на ван е същински рай. Имам си спален чувал, дунапренов дюшек, храна, вода, пластмасово шише за едната нужда, кофа и найлонови торбички за другата. Плюс четиво, включително висококачествена японска порнография. По-хубаво от това — здраве му кажи.
— Е, значи ще трябва да почукам, преди да вляза — подхвърлих и той се разсмя.
Огледах се през стъклата в двете посоки. На паркинга имаше още три коли, може би на работещи в странноприемницата, а може би и на гости от вчерашния или по-ранен ден. Бяха малки, стари тойоти и нито една нямаше токийски номер. Останах с чувството, че хората на Ямаото още не са пристигнали. Все пак се постарах да запомня колите, за да ги разпозная, ако ги видя по-късно.
— Може да зърнеш нашите приятели преди мен — казах. — Очаквам да паркират тук, също като нас.
— Да, ако чуя кола, ще надникна тайно. Видя ли нещо перспективно, ще ти звънна по клетъчния телефон.
Слязох и заобиколих към входа. Вътре веднага ме посрещна топлият мирис на благовония и рогозки татами. Жена на средна възраст в синьо кимоно ме поздрави с поклон. Събух си обувките и я последвах навътре. Тя ме настани на ниска масичка във фоайето и изчака аз — или може би трябва да кажа Уатанабе-сан — да попълня фиша за настаняване.
Цялата процедура имаше леко ритуален дух и осъзнах, че хората на Ямаото вероятно също ще трябва да се задържат тук. Огледах се за подходяща наблюдателна точка и с радост забелязах на втория етаж място за отдих с изглед към фоайето. Оттам се виждаше морето и — което бе по-важно за мен — входът, през който щяха да влязат хората на Ямаото.
Жената се върна с чаша ечемичен чай.
— Сам ли пътувате, Уатанабе-сан? — попита тя, очаквайки несъмнено да отговоря и на недоизказания въпрос „Защо?“
— Да — потвърдих. — Жена ми почина наскоро и тъй като меденият ни месец бе в тази област, пожелах да се върна тук.
— Опечалена съм от вашата загуба — каза тя и сведе глава.
Както очаквах, след като чу тъжната история на Уатанабе, тя не зададе други въпроси и не се наложи повече да я лъжа. Но бях сигурен, че новината ще се разчуе сред персонала и следователно никой няма да се учуди, че печалният Уатанабе седи замислен часове наред на онзи балкон на втория етаж.
Оставих багажа в стаята си на третия етаж — квадратна, застлана с рогозки и с изглед към морето, който бе впечатляващ, макар да го загрозяваха провисналите кабели на високоволтовите далекопроводи. После слязох в ресторанта, седнах така, че да виждам входа, и без да бързам, обядвах със стриди от залива Анамизу, сладки скариди от дълбините на Японско море и местна зимна жълтоперка с настъргана ряпа и червени чушки. Докато се хранех, дойдоха няколко възрастни двойки, но явно не бяха хората, които очаквахме.
След това се оттеглих на втория етаж, където зачаках, като се преструвах на унесен в размисли. Навън бе започнало да се смрачава, когато клетъчният ми телефон забръмча. Погледнах екранчето — беше Докс.
Натиснах бутона за приемане.
— Да.
— Изглежда, че най-после си имаме компания — съобщи той.
— Сигурен ли си?
— Да кажем, че имам силно предчувствие. В момента влизат.
— Как изглеждат?
— О, не бой се, няма да ги сбъркаш.
— Какво искаш да кажеш?
— Само гледай и ще разбереш.
Погледнах надолу към фоайето. Чух как входната врата се отвори и затвори. Жената със синьото кимоно, която ме бе посрещнала, подвикна: „Ираша имасе“ — добре дошли — и изтича иззад плота на рецепцията. След миг под мен се появиха двама грамадни мъже, очевидно борци сумисти. Отдръпнах се назад, за да не ме забележат. Под този ъгъл бе трудно да бъда сигурен, но по моя преценка всеки от тях тежеше над сто и петдесет килограма. Все едно виждах главите и плещите на двойка бизони.
— Ах, мамка му — прошепнах впечатлен.
— Предполагам, че си ги видял — рече Докс.
— Божичко, ние имаме само четири стрелички.
— Да. Както казва, ако не се лъжа, Рой Шайдър в „Челюсти“: „Ще ни трябва по-голям кораб“.
Двамата казаха нещо на жената, но не чух какво точно. Тя ги въведе навътре.