Законът на Устър
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Законът на Устър». Краткое содержание книги:
Това е поредната среща на българските читатели с Удхаус и неговите герои след „Стрихнин в супата“, „Замъкът Бландингс“, „Маймунска работа“ и „Неподражаемият Джийвс“.
— Ха! — изрева той.
Естествено, не бях склонен да понасям подобни глупости. Налагаше се веднъж завинаги да пресека в основи този негов навик да се мотае из къщата и да ха-ка.
— Споуд! — остро възкликнах аз и, ако не се лъжа, ударих с юмрук по масата.
Той сякаш за първи път осъзна присъствието ми. Спря за секунда и ми отправи мръсен поглед.
— Ти пък какво искаш?
Повдигнах една-две вежди.
— Какво искам ли? Хубава работа. Прекрасно. Тъй като ме питаш, Споуд, искам да знам какво, по дяволите, смяташ, че правиш, като непрекъснато нахлуваш в личните ми покои, заемаш пространство, което ми е нужно за други цели, и ме прекъсваш по средата на разговора със стари приятели? В тази къща човек може да остане сам колкото стриптийзьорка в нощен клуб. Нямаш ли си собствена стая? Прибирай се в нея, тлъст повлекан такъв, и си стой там.
Не можах да се въздържа да не погледна към Гъси, за да проверя как приема речта ми, и с удоволствие отбелязах, че лицето му се озари от боготворяща възхита, достойна за изпаднала в беда средновековна девица, наблюдаваща как рицарят размахва меч срещу дракона. Очевидно отново бях за него стария Неустрашим Бърти от дните на детството ни и без съмнение изгаряше от срам и разкаяние за злостните подигравки, с които ме бе обсипал.
Споуд също изглеждаше доста впечатлен, въпреки че не толкова боготворящо. Оцъкли се насреща ми, преизпълнен с неверие като ухапан от заек. Явно се питаше възможно ли е това да е плахата теменужка, с която бе разговарял насаме на терасата.
Попита дали наистина съм го нарекъл „тлъст повлекан“ или тъй му се било сторило.
— Тлъст?
— Тлъст.
— Повлекан?
— Повлекан, каквото и да значи това. Крайно време е — продължих аз — някой с чувство за дълг пред обществото да издигне глас и да ти каже какво всъщност представляваш. Нещастието ти, Споуд, се крие в това, че само защото си успял да накараш шепа жалки малоумници да обезобразят лондонската сцена с черните си шорти, ти си решил, че си някой. Слушаш ги как крещят: „Хайл, Споуд!“ и си въобразяваш, че това е Гласът народен. Но точно тук грешиш. Гласът народен мълви: „Виж оня тъпанар Споуд как се разхожда по черни гащи! Срещали ли сте подобна отрепка?“
Споуд затърси безуспешно думи.
— О? — най-сетне намери той. — Ха! По-късно ще се занимая с теб!
— А аз — върнах светкавично ръкавицата — ще се занимая с теб сега. — Запалих цигара. — Споуд — свалих картите на масата аз, — знам твоята тайна!
— Ъ?
— Знам всичко за…
— За кое?
Ако разполагах с нужното време, щях да си задам същия въпрос. Защото, ако щете, вярвайте, точно в този сублимен момент, когато най-отчаяно се нуждаех от името, назовано от Джийвс като магическа формула за обуздаване на тази горила, аз го забравих. Нямах спомен дори за първата буква.
Странно нещо са имената. Вероятно сте го забелязали и вие. Мислите, че ги знаете, а те просто ви се изплъзват. Колко пъти ми се е искало да ми дават по една лира всеки път, когато някоя страшно позната физиономия се изпречи пред мен със „Здрасти, Устър“, а аз стоя със зинала уста, защото не мога да му лепна етикета. Това винаги ме е стъписвало, но никога досега не бях се чувствал толкова стъписан.
— За кое? — повтори Споуд.
— Ами в интерес на истината — наложи се да призная аз — забравих.
Изпъшкването откъм ъгъла отново насочи вниманието ми към Гъси и аз осъзнах, че значимостта на последните ми думи не му беше убягнала. Опита се пак да отстъпи назад, ала нямаше накъде и в очите му проблесна отчаяние. Ала внезапно, тъкмо когато Споуд започна да напредва към него, отчаянието се смени с решимост и сурова непоколебимост.
Обичам да си припомням Огъстъс Финк-Нотъл в този момент. Прояви се добре. Длъжен съм да заявя, че дотогава не бях го възприемал като човек на действието. Беше по-скоро блейка. Но сега предприе мигновени действия, които биха сторили чест и на пристанищен побойник. На стената, с която правеше успешни опити да се слее, точно над главата му висеше доста мащабен маслен портрет на мъж с бричове до коленете и триъгълна шапка, зазяпан в жена, която чуруликаше нещо на някаква птичка — гълъб, ако не се лъжа, или гугутка. Бях му хвърлил един-два погледа, откак се настаних в стаята, и по едно време сериозно се бях поколебал дали да не го поднеса на леля Далия за счупване вместо детето Самуил по време на молитва. Слава Богу, че не го бях направил, защото в такъв случай Гъси нямаше да може да го изтръгне от пироните и да го нахлузи на главата на Споуд.