Намисли си число
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Намисли си число». Краткое содержание книги:
Гърни си спомни фотографията на Мелъри на корицата на книгата му. Отбеляза си наум да погледне по-добре очите, като се прибере. Също така се сети, че трябва да върне обаждането на Соня Рейнолдс — онова, за което Маделайн му бе съобщила с лед в гласа. Така че на няколко километра от Пиъни той отби на парче покрита с чакъл и обрасла с бурени земя, което отделяше шосето от река Езоп, извади мобилния си телефон и набра номера на галерията на Соня. След четири позвънявания спокойният й глас го подкани да остави съобщение, когато пожелае.
— Соня, Дейв Гърни е. Знам, че ти обещах портрет тази седмица, и се надявам да ти го донеса в събота или поне да ти пратя на имейла графичния файл, така че да можеш да разпечаташ примерно копие. Почти е завършен, но още не съм напълно доволен. — Той замлъкна, когато осъзна, че гласът му е спаднал в долния, по-нежен регистър, който неволно използваше при разговор с привлекателна жена — навик, на който Маделайн му бе обърнала внимание. Прокашля се и продължи: — Същността на това изкуство е характерът. Трябва от пръв поглед да личи, че лицето е на убиец и особено важни са очите. Върху тях работя сега и те ми отнемат толкова време.
Чу се прещракване и прозвуча гласът на Соня. Беше останала без дъх:
— Дейвид, тук съм. Не успях да вдигна навреме, но чух какво каза. Разбирам напълно, че искаш да стане както трябва. Ще е наистина чудесно, ако успееш до събота. В неделя има фестивал и в галерията ще дойдат много хора.
— Ще се постарая. Вероятно ще съм готов късно следобед.
— Идеално! Ще затворя в шест, но ще остана на работа още около час. Ела тогава. Ще имаме време и да поговорим.
Направи му впечатление, че гласът на Соня караше всичко да звучи като сексуално предложение. Естествено, осъзнаваше, че интерпретира нещата твърде свободно и използва повече въображение, отколкото предполагаше ситуацията. Също така знаеше, че е твърде глупав, по дяволите!
— Шест часа е добре — чу се да казва, макар чудесно да помнеше, че офисът на Соня с големите дивани и меки килими е обзаведен по-скоро като личен кабинет, отколкото като място за работа.
Прибра телефона и остана загледан в покритата с трева долина. Както обикновено, гласът на Соня бе нарушил хода на рационалните му мисли, умът му прескачаше от тема на тема като топче за пинг-понг. Твърде удобният и уютен офис на Соня; безпокойството на Маделайн; невъзможността някой да знае предварително за кое число би се сетил друг човек; кръв, червена като нарисувана роза; ти и аз имаме среща; господин 658, Харибда, сгрешената пощенска кутия, страхът на Мелъри от полицията; масовият убиец и кръвосмесител Питър Пигърт; чаровният млад Джъстин, богатата и възрастна Кеди; доктор Джекил и господин Хайд — и така нататък, без рима, хармония и причина, отново и отново, напред-назад. Той смъкна прозореца от страната на пасажера и както беше спрял колата край потока, се облегна назад, затвори очи и се опита да се съсредоточи в звука на водата, ромоляща в каменното си легло.
Събуди го почукване по прозореца току до ухото му. Спря поглед върху безизразно ъгловато лице с очи, скрити от слънчеви очила и с нахлупена отгоре му сива полицейска шапка с периферия. Той свали стъклото.
— Всичко наред ли е, сър? — Въпросът прозвуча по-скоро заплашително, отколкото загрижено, а „сър“ бе очевидно използвано по навик, наместо от учтивост.
— Да, благодаря ви — просто изпитах нужда да затворя очи за миг.
Той погледна към часовника на таблото и установи, че мигът бе продължил петнайсет минути.
— Накъде сте се насочили, сър?
— Към Уолнът Кросинг.
— Разбирам. Пили ли сте нещо днес, сър?
— Не, господин полицай, не съм.
Мъжът кимна и отстъпи назад, за да огледа колата. Устата му — единствената черта от лицето му, която се виждаше и съответно би могла да изразява отношение — бе презрително извита. Сякаш смяташе твърдението на Гърни, че не е пил, за явна лъжа и скоро щеше да открие доказателства за това. Закрачи с прекалена решителност около колата, мина покрай задната й част и пътническата седалка, после покрай предницата и накрая спря отново до прозореца на Гърни. След дълго преценяващо мълчание той проговори със сдържана заплаха в гласа, по-подходяща за шоупрограма, отколкото за рутинна проверка на превозно средство:
— Наясно ли сте, че това не е официално място за паркиране?
— Всъщност не го бях осъзнал — равно отговори Гърни. — Възнамерявах да спра само за минута-две.