Нощна сянка

Кимнах, без да отмествам поглед от купчината учебници и папки.

— Моля те, погледни ме!

Обърнах се и срещнах очите на най-добрата си приятелка, широко отворени и уплашени.

Усетих как нещо ме задави.

— Нищо не мога да ти обещая.

Брин сграбчи ръката ми, която трепереше.

— Знам! Да влизаме в час.

Поведе ме към класната стая и докато се настанявахме на чиновете си в дъното, ми хвърли кос поглед.

— Ти ли каза на Ансел, че си падам по Джон Дън4?

— Падаш си по Джон Дън? — изсумтях аз.

— Я виж ти! Малкото ти братче наистина си го бива!

Докато ровех в чантата си за химикалка, я чух да прошепва:

„Невръстната ни обич докато растеше, потайност тя подире ни влечеше и сенки се източваха след нас; ала сега не е така.“5

— О, моля ти се! — простенах аз.

Ала стомахът ми се сви от болка.

— У теб няма и зрънце романтика, Кал — Брин ме плесна по тила с тетрадката си.

Свих рамене, без да я поглеждам. Брин далеч не беше единственото, за което се тревожех днес. Непрекъснато поглеждах към вратата в очакване Шей да се появи; угризения за острите ми думи в планината отслабваха решимостта ми да го избягвам.

Само че той беше опасен. Знаех, че трябва да надвия привличането, което изпитвах към него и което се засилваше всеки път, щом го видех. Решението ме изпълни с тъпа болка. Харесвах това необикновено човешко момче. Дръзкото му безразсъдство и незачитането на правилата бяха глътка свеж въздух в задушаващия свят, в който живеех.

В този миг Шей прекрачи прага. Маслиненозелена риза, дънки, непокорна коса, която непрекъснато му влизаше в очите. Той прекоси стаята, без да ме поглежда, и се настани на чина до моя. Проследих скованите му движения с въздишка, облекчена, но и натъжена, че бе взел предупрежденията ми толкова насериозно. Шей не просто ми харесваше, той ме очароваше. Никога не си бях представяла, че един човек може да събуди такъв интерес у мен. Държанието му по нищо не приличаше на това на човешкото стадо в „Маунтин Скул“, което се разбягваше подплашено всеки път, когато по коридора се зададеше някой Страж. Шей беше безстрашен и решителен, приличаше ми на вълк единак, може би дори на алфа, ала вълк, когото никаква лоялност към глутницата не можеше да прикове на едно място.

Господин Греъм започна да говори за стремежа към равнопоставеност между половете през двайсетте години на миналия век и аз извадих копието си на „Великия Гетсби“. Опитах да си водя записки, ала погледът ми неизменно се връщаше на Шей. Той пишеше усърдно, като от време на време спираше, за да подчертае някой по-важен пасаж в книгата. Не ме погледна нито веднъж. Най-сетне и аз насочих вниманието си към часа, като се опитвах да убедя сама себе си, че промененото му отношение е за добро.