Възмездие

— Ще се обадя утре — каза тя и затвори телефона.

Дотук резултатът беше нулев.

Вдигна отново слушалката и набра нов номер.

— Окръжна прокуратура, Куинс.

— Екстрадицията, ако обичате.

Линията заглъхна и в слушалката прозвуча класическа музика.

— Бюро за разследване, Мишел на телефона. С какво мога да ви помогна?

— Добър ден, екстрадицията ли е?

— Да, кажете?

— Моля да ме свържете с прокурора, който отговаря за екстрадициите на углавни престъпници в щата Ню Йорк.

— Това е Боб Шър. Той води всички екстрадиции при нас. Съжалявам, но в момента не е на разположение.

Работи ли изобщо някой в тоя град, който никога не заспивал?

— Кога мога да го намеря?

— Излезе на обяд, после има съвещание. Вероятно ще е тук в късния следобед.

Тя остави името Таунзенд и домашния си телефонен номер. Остави слушалката и се загледа в морето. Слънчевите лъчи танцуваха по игривите вълни, отраженията им проблясваха като диаманти. От изток подухваше приятен лек бриз и тръбичките на вятърния орган звънтяха. В този ранен следобеден час доста лодки бяха излезли в морето, върху разстлани хавлии по палубите им събираха тен пасажерки в бикини, а горди капитани по бански и с кутии бира в ръка държаха курса. Още по-удобно се излягаха по шезлонгите на големите яхти красавици, намазани с плажно масло. Там всички се припичаха на слънцето и отпиваха мартини, а управлението беше поверено на екипажи. Както и готвенето. Чистенето също. Вълните, вдигани от яхтите, пръскаха красавиците от хавлиите и разливаха бирата на гордите им капитани. Си Джей ги наблюдаваше: местните богаташи с гладък загорял тен се наслаждаваха на студени мартинита, туристите от моторните лодки с почервенели тела и крещящо ярки дрешки се наливаха с лимонада и пиня колада, но и едните и другите разпускаха еднакво безгрижно. При гледката на този безметежен живот познатата бучка на завистта се надигна гърлото й, но тя бързо я върна на мястото й. Работата й като прокурор я беше научила, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Или както казваше баща й: „Извърви поне един километър с чуждите обувки, преди да ги пожелаеш. Тогава най-вероятно ще се откажеш“.

Мислите й отлетяха при нейните родители, които все така живееха в спокойствието на Северна Калифорния и все така не спираха да се безпокоят за своята Клои, отново сам-сама в друг космополитен безмилостен град, пълен с откачени и безумни хора. На всичкото отгоре работи точно с тях, те са навсякъде около нея, всеки ден тя е сред измета на обществото — убийци, изнасилвачи, педофили — и води борба, в която няма победа. Защото докато отвратителните дела стигнат до нея, някой вече е пострадал. Си Джей не бе послушала съветите и предупрежденията им, тревогите по нея ги измъчваха безкрай, мисълта, че тя съвсем като самоубийца и глупачка препречва пътя на злото, изцеждаше всичките им сили. Си Джей наистина се почувства по-добре, когато след „злополуката“ настъпи отдалечаване между нея и родителите й. Имаше си предостатъчно свои лоши спомени, които я терзаеха, за да споделя и техните. Същото се отнасяше и за старите й приятелства, колкото и здрави да бяха изглеждали навремето. От години не се бе чувала с Мари.