Чакам те в Соренто

— Никаква, но това е без значение, Джак. Кажи ми нещо друго: коя е Джун Чалмърс?

Той се изненада от въпроса ми, а после се ухили.

— Чудно парче, нали? Но не те съветвам да се опитваш при нея. Няма да те огрее.

— Нямам подобни намерения. Искам да зная коя е. Откъде е? Знаеш ли нещо за нея?

— Не много. Била е изпълнителка на сантиментални песнички за нещастна любов в едно от нощните заведения на Меноти.

Вцепених се. Отново Меноти.

— Оттам ли се познават с Хелън?

— Възможно е. Но те познавали ли са се по онова време?

— Тя ми каза, че познава Хелън от няколко години.

— Така ли? Не знаех. Чух Чалмърс да казва, че се е запознал с жена си на прием, хвърлил й един поглед и се оженил за нея едва ли не още там. За нея това се оказало щастливо обстоятелство. Нощният бар, в който работела, бил затворен, след като очистили Меноти. С тази нейна фигура не й прилича да пее за дребни пари.

Нощният портиер прекъсна разговора ни — донесе сандвича.

Максуел стана.

— Е, храната ти пристигна. Тръгвам. Кога приключва следствието на съдия-следователя?

— В понеделник.

— Ще ходиш долу на юг, нали?

— Предполагам.

— По-добре ти, отколкото аз. Е, довиждане. Ще се отбиеш ли утре сутрин в службата?

— Може. Но те оставям теб да отговаряш за всичко тук. Официално съм все още в отпуск.

— Желая ти весело прекарване — каза Максуел, ухили се и си отиде.

Седнах и задъвках сандвича. И както дъвчех, мислех напрегнато. Бях се надявал да намеря списък на телефонни номера или бележник с адреси сред книжата на Хелън, което би могло да ме насочи към нейните приятели. Ако е имала такъв списък, той е бил взет от някого. Единствената улика, открита от мен досега, беше телефонният номер на Карло. Познавах едно момиче, което работеше в римската телефонна централа. Беше спечелило веднъж конкурс за красота и аз писах за него. Едно нещо води към друго и за месец-два станахме повече от добри приятели. После го изгубих от очи. Реших да го потърся на сутринта и да го убедя да ми даде адреса на Карло.

Освен Карло кого още можех да имам предвид?

Зарових се в паметта си да си спомня нещо, което Хелън ми е казала по време на нашите срещи и което би могло да ме насочи. Едва когато бях вече решил да се откажа и да си легна, изведнъж си спомних, че тя веднъж спомена името на Джузепе Френци, политически коментатор на „Д’Италия дел пополо“, който беше и мой добър приятел.

Когато Френци не бе зает с коментарите си, се занимаваше с жени. Твърдеше, че само връзката с хубава жена има истински смисъл в живота. Като познавах Френци, бях почти сигурен, че двамата с Хелън са били много повече от обикновени приятели. Той имаше подход и ако трябваше да вярвам на Максуел, Хелън не е била момиче, което ще откаже на Френци.

Реших, че Френци би могъл да ме насочи нанякъде.

Погледнах ръчния си часовник. Показваше двайсет минути преди полунощ: началото на деня за Френци, който никога не ставаше по-рано от единайсет сутринта и никога не си лягаше преди четири през нощта.