Чакам те в Соренто
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Чакам те в Соренто». Краткое содержание книги:
Личеше недвусмислено, че Карлоти вече е започнал да се рови в живота на Хелън, и си спомних уплашения поглед на Джун, когато ме помоли да не се ровя самият аз.
— Виждам, че сте изправен пред някои проблеми — изрекох колкото може по-нехайно.
— Няма да е зле да тръгнем за вашия апартамент и да приберем камерата — каза Карлоти и стана. — След което няма да се наложи отново да ви безпокоя.
— Окей. — Аз също станах. — Ела с нас, Джина. Ще вечеряме, като предадем камерата на лейтенанта.
— Ще бъдете ли така любезен да ми предоставите ключа от този апартамент? — попита Карлоти. — Ще ви го върна след няколко дни.
Дадох му ключа, а той го връчи на Анони.
Излязохме на площадката. Анони не дойде с нас. Остана в апартамента.
Когато тримата потеглихме с асансьора, Карлоти каза:
— Относно контролния номер на колата, за която питахте. Има ли нещо общо със синьорината?
— Казах ви: този човек едва не се блъсна в мен. Не искаше да спре. Мислех, че съм запомнил номера, но явно не съм успял.
Усетих погледа му, впит в лицето ми. Не казахме нищо повече, докато се качвахме в моята кола, после той рече:
— Може ли да ми дадете имената на някои приятели на синьорината?
— Съжалявам, не мога. Мисля, че вече ви казах: почти не се познавахме с нея.
— Но сте разговаряли?
Благият му тон ме накара да бъда нащрек.
— Естествено, обаче тя не ми каза нищо за живота си в Рим. В края на краищата е дъщеря на шефа и през ум не ми мина да я разпитвам.
— Водили ли сте я на вечеря в ресторанта при „Треви“ преди около четири седмици?
Сякаш някой ме удари жестоко под сърцето. Доколко бе осведомен този Карлоти? Някой трябва да ни е видял. Знаех, че не бива да си позволявам да го лъжа.
— Да, спомням си. Случайно я срещнах и тъй като отивах да вечерям, й предложих да отидем заедно.
Настъпи пауза, след която Карлоти каза:
— Разбирам.
Навлязох с колата в улицата, на която живеех, и спрях пред отделния си вход.
В колата цареше напрегната атмосфера. Сърцето ми туптеше така оглушително, че се боях полицаят да не го чуе.
— И само този път ли сте излизали с нея?
Умът ми заработи трескаво. Бяхме ходили и два пъти на кино; бяхме и вечеряли два-три пъти заедно. За да спечеля време, казах:
— Какъв е този разпит?
Отворих вратата на колата и слязох. Карлоти ме последва и се озова на тротоара.
Търпеливо, но някак неуверено, той повтори въпроса си.
— Доколкото си спомням, друго няма. — Проврях глава в колата. — Няма да се бавя — казах на Джина. — Чакай ме тук, после ще вечеряме.
Карлоти ме последва по спираловидното стълбище. Тананикаше си тихо и усещах как очите му са впити в тила ми. Поех по коридора, който водеше право към входната врата на моя апартамент. Бях го преполовил, когато видях, че вратата е открехната. Спрях като закован.
— Ха… и таз добра! — възкликнах.
— Затворихте ли вратата на излизане? — попита Карлоти, минавайки пред мен.
— Разбира се.
Достигнахме едновременно вратата.
— О, по дяволите! Прилича ми на взлом — казах аз и посочих разбитата брава на входната врата. Влязох в коридора на апартамента, но Карлоти ме дръпна назад.
— Ако обичате… нека аз вляза пръв — изрече кратко той и като пристъпи тихо, влезе в коридора, премина го с две бързи крачки и разтвори вратата на всекидневната. Следвах го по петите.
Всички лампи бяха запалени. Застанали на прага, ние се взирахме из стаята, из която сякаш беше вилнял ураган.
Всичко беше в безпорядък. Шкафовете зееха разтворени, два-три стола бяха преобърнати, всички чекмеджета на бюрото бяха извадени, а книжата ми се валяха разпръснати по пода.
Карлоти влезе бързо в спалнята ми. После чух как се втурна по коридора към банята.
Отидох до бюрото. Надникнах в най-долното чекмедже, където бях заключил камерата. Ключалката беше насилена и, разбира се, камерата липсваше.
Седма глава
I
Успях да се отърва от Карлоти и неговата тълпа детективи едва в единайсет и десет — те налетяха върху квартирата ми, посипаха всичко с прах за снемане на отпечатъци от пръсти, тикаха носове във всяко ъгълче и цепнатина, фотографираха разбитата врата и, с две думи, създадоха страхотна суматоха.