Кръвни братя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Sign of Seven Trilogy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954–26–0732–8
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Кръвни братя». Краткое содержание книги:
Тази легенда привлича в Хокинс Холоу журналистката и писателка Куин Блек, която се надява да посвети новата си книга на зловещите събития. Едва февруари е, но Кейлеб Хокинс, потомък на основателите на града, вече е усетил надигащото се зло. Въпреки че не може да забрави началото на преживяния ужас в горите преди двадесет и една години, той съзнава, че досега знаменията за надигащото се зло никога не са били толкова ясни. Кал ще се нуждае от помощта на своите най-добри приятели — Фокс и Гейдж, — а поради необяснима причина, и от помощта на Куин. Тя също вижда злото, което повечето местни хора не могат да видят, и се чувства свързана с града… и с Кал. Когато зимата отмине и настъпи пролет, Кал и Куин ще се освободят от задръжките си и ще се предадат на неустоимото желание. Ще положат крайъгълния камък на група мъже и жени, свързани от съдбата, страстта и борбата срещу онова, което се задава от мрака…
А може би на първо място се боеше как ще се отразят всички тези разкрития на града?
— Холоу получи известна публичност през годините във връзка с цялата тази история. Така слуховете са достигнали до теб. Но материалите бяха посредствени и не послужиха за нищо друго, освен да привлекат заинтригувани туристи. Сега, с твоето участие, а вероятно и на още две лица, в туристическите справочници може да се появят глупави измислици за привличане на внимание.
— Знаеше за този риск, когато се съгласи да разговаряш с мен.
Куин успяваше да върви в крак с него по калната земя. И пристъпваше към неизвестното без капка страх.
— Щеше да дойдеш и без моето съгласие.
— Значи донякъде съдействието ти се дължи на опасения да не причиня вреда — кимна тя. — Не бих те упрекнала. Но може би трябва да видиш нещата в по-широк план, Кал. Колкото повече хора участват, толкова повече умове и по-голям шанс има да се намери начин да спрем онова, което се задава. Искаш ли да го спреш?
— Повече, отколкото мога да ти опиша.
— Търся история. Няма смисъл да те заблуждавам относно това. Но и аз искам да го спра. Защото въпреки прословутата ми смелост то ме плаши. Мисля, че ще имаме по-голям успех, ако работим заедно и използваме всички източници. Сибил е един от моите и е адски добра.
— Ще си помисля. — Засега й бе дал достатъчно. — Ще ми кажеш ли какво те накара да се насочиш към свръхестественото, да пишеш на тази тема?
— Лесно е. Винаги съм се интересувала от мистерии. Като малка, ако трябваше да избирам, да кажем, между „Суийт Вали Хай“ и Стивън Кинг, несъмнено би спечелил Кинг. Съчинявах страшни приказки, заради които приятелите ми сънуваха кошмари. Хубави години бяха — каза тя и го накара да се засмее. — Повратният момент настъпи може би когато на Хелоуин влязох с приятели в къща, за която се говореше, че витаят духове. Бях на дванадесет. Голяма дързост. Сградата се рушеше и беше набелязана за събаряне. Сигурно сме имали късмет, че не пропаднахме през дъските на пода. Разглеждахме, пищяхме, плашехме се едни други и се заливахме от смях. Тогава я видях.
— Кого?
— Призрака, разбира се. — Приятелски го смушка с лакът. — Дръж се. Никой от другите не я видя, само аз. Слизаше по стълбите. Цялата беше в кръв. Гледаше ме — продължи Куин с тих глас. — Сякаш гледаше право към мен и мина покрай мен. Усетих студа, който излъчваше.
— Какво направи ти? Ако трябва да отгатна, последвала си я.
— Разбира се. Приятелите ми бягаха, издаваха страшни звуци, но аз я последвах в полусрутената кухня, по изпочупените стълби към мазето, с джобното си фенерче „Принцеса Лиа“. Не се подсмихваш.
— На какво да се подсмихвам? Аз имах фенерче „Люк Скайуокър“.
— Добре. Намерих само паяжини, миши изпражнения, умрели буболечки и мръсен циментиран под. После циментът изведнъж изчезна и остана гола земя, с изкопан гроб в нея. До него имаше лопата с черна дръжка. Тя застана до гроба, отново ме погледна и легна в него, сякаш с наслада се потопи във вана с много пяна. После отново стоях върху цимент.
— Какво направи?
— Имаш ли предположение?
— Предполагам, че ти и принцеса Лиа бързо сте се изнесли.
— Отново позна. Излетях от мазето като ракета. Казах на приятелите си, които не ми повярваха. Решиха, че просто се опитвам да ги изплаша както винаги. Не казах на никого другиго, защото родителите ни щяха да разберат, че сме ходили в къщата, и да ни оставят под домашен арест, докато навършим пълнолетие. Но когато разрушиха къщата, при разбиването на циментирания под я откриха. Била е заровена там през тридесетте. Съпругата на собственика, който твърдял, че е избягала с друг мъж. Вече беше покойник, така че не можеше да бъде разпитан как и защо го е направил. Но аз знаех. От време на време я виждах, преди да намерят костите й. Сънувах убийството й, виждах го. Не споделих с никого. Твърде много се страхувах. Оттогава разказвам за всичко, което открия, потвърждавам или опровергавам. Може би до някъде от чувство за дълг към Мери Байнс, това беше името й. А донякъде — защото вече не съм на дванадесет и никой няма да ме накаже да стоя затворена у дома.
Кал дълго мълча.
— Винаги ли виждаш какво се е случило?
— Не зная дали е видение или интуиция, или просто плод на въображението ми, което е още по-прословуто от смелостта ми. Но съм свикнала да се доверявам на усета си и да го следвам.