За подмяна

— Луела — късо му напомних аз.

— А, да. Ето я. — Взех снимката, която ми подаде. На нея бе запечатана Луела Ричардсън в цялото ѝ великолепие: богата, красива, интелигентна. В начина, по който бе позирала, имаше необичайно достойнство, сякаш точно нейните предци не бяха изпълзели от блатото, а бяха слезли от такси. Голсън сви рамене. — Да похарчиш такова създание е проява на висш егоизъм. Нали разбираш — ако не можеш да я имаш за себе си, бъди почтен да я оставиш на другите — всеки има правото да изпробва шанса си, прав ли съм?

Някъде по средата на думите му си спомних, че вече не съм полицай и следователно не съм длъжен да се държа вежливо с всеки, живеещ над стотния етаж. Въпреки това леко се поусмихнах и не го ударих.

— Кажи ми нещо — започнах аз.

— Какво?

— Ами с какво се занимаваше тя през последната седмица, с кого може да се е виждала?

— Ха, че тя се виждаше с всички! Нали знаеш как е?

— Не, нямам представа — твърдо казах аз и съжалих, че Мал не бе идвал тук, не бе провел този мъчителен разпит вместо мен и не ми бе оставил паметна бележка. — Как си изкарваше прехраната?

— Ами, беше пазарен консултант — каза той и аз кимнах. Богаташите, които понякога не могат да намерят оправдание за купуването на нещо, което искат да имат, наемат хора, които да им го измислят. Понякога тези консултанти са на редовна работа към даден магазин и са на разположение да окажат помощ при закупуването и на най-незначителната дреболия, а в други случаи са на свободна практика и биват наемани при изключителни обстоятелства — когато става дума за необичайно екстравагантна приумица. Оказа се, че Луела била от последните и имала клиентела от 160-ия етаж нагоре. Така че във въздухарския свят на Голсън тя наистина се виждала с всекиго. Е, стига да си е струвало парите.

— А иначе? Не професионално? — настоях аз. — С кого излизаше например?

— С приятелите си естествено — отговори ми Голсън, видимо озадачен. Проверих ресурсите си от търпение и установих, че са на изчерпване. Трябваше ми съвсем малко и щях да се захвана с него сериозно.

— Окей. С кого по-точно, по дяволите?

— Ами… с Манди, Вал, Заз, Нес, Дел, Джо и Кейт.

Да, това беше прекалено.

— Помниш ли имената на някои мъже?

— А, не. Ама на кой му пука, нали така? — Почувствал по някакъв начин, че търпението ми е стигнало критичната си маса, Голсън реши да ми подхвърли нещо заслужаващо си. — Чакай… през последните две седмици започна да посещава онзи нов клуб. Това е, което знам. Бил съм там само веднъж… беше малко…

Не го изчаках да завърши. Не ме интересуваше как точно щеше да го окачестви.

— Как се казва?

— Клуб „Мръсник“. Но не мога да си спомня къде се намира, защото бях яко надрусан.