Ключът на страшния съд

Взривът беше близко до тунела и ги оглуши. Налягането едва не спука тъпанчетата на Рейчъл; имаше чувството, че черепът й се пука. Камъните се тресяха и падаха около тях. По стълбите се понесоха пламъци и облизаха тавана над тях. Кожата й гореше. Дробовете й не можеха да поемат въздух.

В следващия миг налягането изчезна. Пламъците бяха всмукани обратно от тунела. От долните нива нахлу хладен въздух.

Ръце я бутаха и теглеха. Запълзяха от стълбите към тъмните коридори долу. След няколко метра бавно се изправиха. Рейчъл се подпря на стената, за да се надигне. Дишаше тежко, повръщаше й се, едва успя да преглътне надигащата се буца. Жадно загълта студения въздух.

— Не спирайте — подкани ги Грей.

Рейчъл се облегна на стената, докато другите се препъваха покрай нея. Трябваше да продължат. Сътресенията и огънят можеха да срутят горното ниво върху тях. Трябваше да се махнат колкото се може по-надалеч.

— Можеш ли да намериш изхода?

Тя се закашля.

— Мисля… може би да.

Грей я сграбчи за лакътя.

— Рейчъл.

Тя кимна и си възвърна равновесието — както външно, така и вътрешно.

— Да. Натам. — Извади мобилния си телефон и го отвори. Екранът не хвърляше много светлина, но беше по-добре от нищо.

Тръгна напред, като се държеше за рамото на Грей. Разстоянието не беше голямо, но се намираха в подземна плетеница от килии, коридори и ниши. Рейчъл вървеше, изгубена колкото в настоящето, толкова и в миналото.

Спомни си как вуйчо й я беше довел тук, как бе грабнал въображението й с приказки за герои и чудовища, за странни зверове и бляскави зрелища. Беше й разказал и за едно от най-големите представления което рядко се показвало в Колизея. Спектакъл, наричан „навмахия“.

Заговори на глас, докато ги водеше:

— В епохата на ранната Римска империя, преди да построят тези подземни нива, понякога пълнели тази част с вода и създавали в средата на Колизея огромно езеро. Показвали прочути морски чудовища, имало и представления с плуващи коне и бикове.

Ковалски се влачеше отзад, покрит с прах, окървавен и изгорен.

— Точно сега едно плуване ми звучи адски добре.

— А какво са правели с цялата тази вода след представлението? — попита Грей.

— Ще видите — отвърна Рейчъл.

След още два завоя се озоваха пред стена. Желязна решетка затваряше тесен нисък коридор. Дори на слабата светлина се виждаше, че се спуска стръмно надолу.

— Разчистиха го едва миналата година и потвърдиха онова, което вуйчо Вигор вече знаеше. — Рейчъл вдигна резето на вратата и я отвори.

Преди да успее да продължи с обясненията си, в затвореното пространство се разнесе силен грохот. Запълзя гъст облак прах.

— Срутване! — възкликна Рейчъл. — От бомбите.

Мраморен блок се откърти от тавана на около метър от тях и рухна с трясък на пода. Каменните зидове застенаха. Цялото ниво започваше да се руши отгоре им като домино.