Мис Безсърдечна
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-63-9
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Мис Безсърдечна». Краткое содержание книги:
Най-напред твърдяха, че са намерили мъртво тяло в гората зад къщата на Спенсър. Но после се разбра, че трупът е изчезнал безследно… После, когато същата тази гора се запали, те се кълняха, че са видели предполагаем мъртвец да се надига от пепелищата… И въпреки всичко това, сладките малки лъжкини продължават да си играят с огъня.
Хана се опитва да изтъргува сакото си от Диор срещу усмирителна риза. Ариа се пробва да общува с мъртвите. Емили зарязва гаджето си и офейква от града… отново. А Спенсър си мисли, че някой от нейното семейство е забъркан в убийство.
Приятелките настояват, че говорят истината за онова, което са видели, но никой в Роузууд не се кани да повярва на лъжливото овчарче, което крещи „Вълк, вълк!“ И когато големият лош убиец тръгва по петите на момичетата, дали някой ще им повярва, или… те ще са следващите изчезнали?
Без да знае какво да каже, тя докосна ръката на Ноъл. Той не я отдръпна.
— Беше се… нали се сещаш. Обесил. — Ноъл затвори очи. — В първия момент не разбрах какво виждам. Мислех, че просто си играе, може би ме наказва заради това, че не останах с него да играем „Мист“. После родителите ми се прибраха и останалото не го помня.
— Господи — прошепна Ариа.
— Следващата година щеше да учи в „Корнел“. — Гласът на Ноъл се пречупи. — Беше отличен баскетболист. Животът му изглеждаше… страхотен. Като че ли родителите ми също не го бяха очаквали. Нито братята ми или приятелките му. Никой.
— Съжалявам — прошепна Ариа. Тя се чувстваше като безчувствена, лицемерна кучка. Кой да предполага, че Ноъл пази такава ужасна тайна? А тя си мислеше, че той просто иска да й се подиграе. — Някога успявал ли си да поговориш с него на сеансите?
Ноъл завъртя в ръцете си солничката във форма на жаба.
— Не. Но не спирам да опитвам. Разговарям много с него в гробищата. Това като че ли ми помага.
Лицето на Ариа се сгърчи.
— Опитах се да направя същото с Али, но винаги се чувствам много странно. Сякаш разговарям със себе си.
— Не мисля така — възрази Ноъл. — Според мен тя те чува.
На горния етаж изръмжа прахосмукачка и таванът над главите им затрепери. Ариа и Ноъл застинаха за миг, заслушани. Пронизващите му зелени очи срещнаха нейните.
— Ще запазиш ли това в тайна? Ти май си единственият човек, който го знае.
— Разбира се — отвърна бързо Ариа, без да сваля очи от него. Като че ли той въобще не изглеждаше притеснен от това, че го беше накарала да излее душата си.
Когато най-после наведе очи, Ариа осъзна, че ръката й все още докосваше неговата. Тя бързо се отдръпна, чувстваше се ужасно объркана. Ноъл продължаваше да я гледа. Сърцето й заби лудо. Тя нервно завъртя сребърното синджирче на врата си. Ноъл се наведе към нея, все по-близо и по-близо, докато тя не усети дъха му на шията си. Той ухаеше на черен карамел, един от любимите бонбони на Ариа. Тя затаи дъх в очакване.
Но тогава, сякаш изведнъж пробудил се от дълбок сън, Ноъл се дръпна назад, грабна чашата си от масата и се изправи.
— Ще ида да потърся Майк. До скоро.
Махна й с ръка и излезе в коридора. Ариа притисна студената си чаша към челото. За миг си беше помислила, че Ноъл ще я целуне. И за нейна огромна изненада, тя донякъде го беше очаквала с нетърпение.
14.
Дори добрите момичета си имат тайни
Същата сряда вечерта Емили прекосяваше полето зад къщата на Люси, понесла в ръка кофа с вода за животните в хамбара. Вятърът я брулеше по лицето и караше очите й да сълзят. Две къщи в далечината вече бяха запалили фенерите над входните си врати, а по калната пътека се влачеше един кон, впрегнат в двуколка. Закаченият на задната й дъска светлоотражателен триъгълен знак блестеше.
— Благодаря — извика Люси, която бързаше да я настигне. Тя също носеше кофа с вода. — След това остава само да почистим подовете в къщата на Мери за сватбената церемония в събота.
— Добре — каза Емили. Тя не посмя да попита защо Мери ще се жени вкъщи, а не в църквата. Това сигурно беше поредната амишка традиция, която би трябвало да знае.
Денят им беше ужасно зает — работата във фермата започваше рано сутрин, след това прекараха няколко часа в единствената стая на училището, където четяха пасажи от Библията и помагаха на малките деца да научат азбуката, а после помагаха на майката на Люси да приготви вечерята. Господин и госпожа Зуук, родителите на Люси, изглеждаха като типични амиши от „Нешънъл джиографик“ — бащата имаше дълга, рошава, посивяла брада без мустаци и носеше черна шапка, а лицето на майка й беше строго и без грим, и тя почти не се усмихваше. Въпреки това те изглеждаха много мили и грижовни — и въобще не заподозряха, че Емили се преструва. А и дори да я бяха усетили, не го показаха с нищо. Но въпреки всичката работа, която й се струпа на главата, Емили не спираше да търси навсякъде следи за присъствието на Али. Но никой в къщата не спомена име, което дори малко да наподобява Алисън, нито пък говореха за някакво изчезнало момиче от Роузууд.