Диамантената ера

За Хакуърт вече бе твърде късно да променя характера си, но не и за Фиона.

Преди Финкъл-Макгроу да дойде при него с идеята за Рънсибъл, Хакуърт бе прекарал десетки часове в обмислянето на подобна идея, главно докато носеше Фиона на раменете си при разходките им в парка. Знаеше, че по всяка вероятност дъщеря му го усеща много далечен, макар че я обичаше толкова много — но само защото докато беше с нея, той не спираше да мисли за бъдещето й. Как можеше да възпита в нея емоционалната нагласа на благородниците — куража да поема рискове в живота си, да си основе компания, а защо не и няколко, след като са се провалили първите й опити? Беше чел биографиите на няколко от забогателите си връстници и бе открил няколко общи характеристики помежду им.

Точно когато щеше да се откаже и да припише всичко на случайните възможности, лорд Финкъл-Макгроу го покани в клуба си и съвсем изневиделица започна да му говори по същия проблем.

Финкъл-Макгроу не можеше да накара родителите на внучката си Елизабет да не я записват в същите училища, към които той самият бе загубил всякакво уважение; той нямаше никакво право да се намесва. Задълженията му на дядо бяха да опрощава и да прави подаръци. Но защо да не й подари нещо, което да запълни липсата във всички тези училища?

Звучи доста находчиво, беше казал Хакуърт, изненадан от открито изразената палавост на Финкъл-Макгроу. Но кое е това нещо, което може да запълни липсите?

Не знам точно, бе отвърнал Финкъл-Макгроу, но като за начало много ми се ще да се прибера вкъщи и да помисля върху смисъла на думичката покварен.