Фуриите на Калдерон
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191500673
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фуриите на Калдерон». Краткое содержание книги:
Над Калдерон надвисват черни облаци, но не фуриите на бурята са най-сериозната опасност, пред която трябва да се изправят хората от долината, когато пътят им се преплита с този на Курсор Амара - току-що издържала последния си изпит от Академията на Алера.
Предателствои отдавна забравен враг заплашват съществуването на цялото човешко царство. Властта се изплъзва от ръцете на Първия лорд на Алера и неговата последна надежда са млад и неопитен Курсор, момче без нито една фурия и откъснат от подкрепленията легион.
Тави усети как ужасът сковава краката му, но стисна зъби и продължи да тича към мястото, над което кръжаха ветрогоните. Нещо ги беше привлякло натам, защото се спускаха стремително надолу, протегнали напред завършващите си с остри нокти пръсти.
В центъра на този призрачен водовъртеж стоеше млада жена, която Тави не беше виждал в долината. Беше висока и слаба, също като леля Исана, но с това приликата между двете свършваше. Кожата на жената имаше златистокафяв слънчев загар, като този на търговците от най-южните градове на Алера. Косата ѝ, която вятърът мяташе лудо във всички посоки, беше мека и права и с почти същия цвят като кожата ѝ, което ѝ придаваше странния вид на златна статуя. Чертите ѝ бяха остри, но можеха да минат за красиви – с едри скули, прав, тънък нос и единствено плътните ѝ устни омекотяваха остротата и строгостта им.
Лицето ѝ беше изкривено в отчаяна, но решителна гримаса. Около едната ѝ ръка беше навито окървавено парче груб плат, което, както изглеждаше, беше откъснала от парцаливата си пола. Блузата ѝ беше цялата в петна от кал и прилепнала към тялото ѝ от дъжда, а на тънката ѝ шия имаше кожен робски нашийник.
Един от ветрогоните описа плавна дъга и се насочи към нея.
Тя изкрещя, замахна към него и от ръката ѝ излезе бледосиньо сияние – не толкова ярко, нито така отчетливо в мрака като ветрогоните, – но Тави го видя да придобива призрачните очертания на кон, чиито дълги предни крака заритаха към връхлитащата от небето фурия. Ветрогонът изпищя и отстъпи назад. Тогава фурията на жената се хвърли към него, но движенията ѝ бяха значително по-мудни от тези на ветрогоните. Три други ветрогона нападнаха фурията отстрани и жената вдигна откършения клон, на който се подпираше, и залитайки, замахна отчаяно, но безрезултатно към нападателите.
Без да помисли дори, Тави се втурна напред и тичешком затършува в една от кесиите на колана си. Беше му трудно да тича в непрогледния мрак между светкавиците, но за негов късмет те не се забавиха дълго. Синьо, зелено, червено – сякаш фуриите се бореха за надмощие в небето.
Един от ветрогоните го забеляза, рязко се отдели от другите и полетя стремително към Тави през ледената пелена на дъжда. Той задраска отчаяно с нокти по малкото пакетче, което беше извадил от кесията, и успя да го разкъса. Ветрогонът нададе смразяващ кръвта писък и разпери нокти.
Тави стисна шепа едра сол и я запрати по връхлитащата фурия.
Няколко от кристалчетата пронизаха ветрогона, сякаш беше от тънка хартия. Фурията нададе предсмъртен писък, който докара тръпки по гърба на Тави и накара стомаха му да се свие на топка. Сви се на кълбо от зелени огньове и започна да се разпада на парчета. Само за секунди от ветрогона останаха ситни парченца, които се разлетяха и изчезнаха в бурята.
Останалите ветрогони започнаха да кръжат в широк кръг и да крещят яростно. Робинята погледна към Тави с облещени, пълни с надежда очи. Подпря се отново на откършения клон и закуца към него. Разкривеното очертание на фурията ѝ се стопи в мрака.
– Сол? – надвика тя вятъра. – Ти имаш сол?
– Не много! – изкрещя задъхано Тави. Сърцето му напираше да изскочи. Той се завтече към робинята, като не спираше да се оглежда за бледозелените фурии, които сега кръжаха на почтително разстояние отгоре им. – Проклети врани! – изруга той. – Не можем да останем тук. Никога не съм виждал толкова много в една-единствена буря.
Жената примижа с очи към него:
– Не могат ли фуриите ти поне малко да ни предпазят?
Тави усети неприятната тръпка в стомаха си. Естествено, че не могат, помисли си, защото ги няма.
– Не – отвърна просто той.
– Тогава трябва да намерим подслон. Планината. Може да има пещера или…
– Не! – викна Тави. – Не и в тази планина. Тя не обича натрапници.
Момичето притисна длан към челото си и задиша тежко. Изглеждаше напълно изтощено.
– Имаме ли друг избор? – попита го.
Тави напрегна мисли, помъчи се да се сети, но изтощението, страхът и студът бяха сковали дори мозъка му. Сигурен беше, че знаеше нещо, че можеше да измисли накъде да тръгнат, само да можеше да си спомни.
– Да! – изкрещя най-накрая. – Има едно място. Не е далече, ще стигнем, ако успея да го открия.
– Колко далече? – попита робинята, без да откъсва очи от кръжащите ветрогони. Говореше завалено и цялото ѝ тяло се тресеше от студа.
– Миля. Може би малко повече.
– В тъмното? В тази буря? – погледна го тя, невярваща на ушите си. – Никога няма да успеем.