Черепният трон
- Автор: Бретт Питер В.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черепният трон». Краткое содержание книги:
Ашия поклати глава.
— Ако под „съхраняване на брака ни“ имаш предвид да се оставя да ме докосваш и да ти родя още синове…
Асъм вдигна ръка.
— Аз имам единайсет ний’дама братя и десетки други сред ний’шарумите. Скоро ще имам стотици племенници. Домът на Джардир, който допреди десетилетия беше почти изчезнал, отново процъфтява. Аз изпълних дълга си и осигурих син и наследник. Други деца не ми трябват. Кое дете би било по-велико от нашия Каджи?
Асъм наведе поглед към пода.
— И двамата знаем, че съм пуш’тинг, дживах. Не копнея за женско докосване. Онази нощ беше… — Той яростно тръсна глава, сякаш за да прогони образа от съзнанието си. После вдигна глава и я погледна в очите. — Но се гордея с теб, моя дживах ка. И ако позволиш, мога все пак да те обичам по моя си начин.
Ашия го изгледа продължително, обмисляйки думите му. След брачната ѝ нощ, Асъм и брат ѝ бяха мъртви в сърцето ѝ. Имаше ли връщане от самотния път?
— Защо се гордееш с мен? — попита тя.
— А? — рече Асъм.
— Каза, че се гордееш с мен. — Ашия скръсти ръце. — Защо? Само преди две седмици стоеше пред Шар’Дама Ка, жалваше се от срама си и искаше развод.
Сега беше ред на Асъм да гледа втренчено, докато пресява чувствата си и подбира думите си.
— А ти стоеше там до мен, разярена и убедена, че имаш място в плана на Еверам. Завидях ти, братовчедке. Наричат ме Наследника на нищото. Кога аз ще намеря своето място в него?
Той я посочи с пръст.
— Но ти, първата от шарум’тингите, носиш слава на Еверам в свещената Алагай’шарак.
Той замълча и наведе очи към пода. Въздъхна и вдигна отново глава, срещна погледа ѝ и го задържа.
— Сбърках, като не се съобразих с желанията ти, дживах. Това беше проява на ревност и грях срещу Еверам. Покаях се пред нашия създател, но грехът беше срещу теб. Моля те да приемеш извинението ми.
Ашия стоеше, зашеметена. Извинение? От Асъм, сина на Ахман? Зачуди се дали всъщност не спи и това не е някакъв странен сън.
— Ревност? — попита тя.
— Аз също копнея за правото да се бия през нощта — каза Асъм. — Чест, отказана ми не заради моя пол, а заради цвета на робата ми. Чувствах… горчивина, че една жена получава правото, което е отказано на мен.
— Традициите се променят ежедневно с приближаването на Шарак Ка — каза Ашия. — Избавителят беше ядосан, когато ти забрани да се биеш. Може би когато се върне…
— А ако не се върне? — попита Асъм. — Сега на трона седи твоят баща, но той няма сърцето на воин. Никога няма да позволи на дамаджите да се бият.
— Същото се говореше и за сестрите ми по копие — каза Ашия. — Ако това е, което искаш, то трябва да се помириш с дамаджата, не с мен.
Асъм кимна.
— Може би. Но не знам как да започна. Винаги съм знаел, че Джаян не е достоен да наследи баща ми, но до днес не знаех дали самият аз не съм разочаровал родителите ми.
— Дамаджата ти обеща, че ще наследиш Черепния трон — каза Ашия. — Това не е нещо дребно.
Асъм махна с ръка.
— Безсмислен жест. Ашан е млад. Шарак Ка сигурно ще се разрази и ще отмине, преди Еверам да го призове в Небесата, а аз просто ще наблюдавам от минаретата.
Ашия положи ръка на рамото му. Той се вцепени под докосването ѝ, но не се отдръпна.
— Дамаджата се намира под много по-голямо напрежение, отколкото предполагаш, съпруже. Върви при нея. Тя ще ти покаже пътя към честта.
Асъм протегна едната си ръка и улови нейната, а другата също я отпусна върху рамото ѝ. Беше ред на Ашия да се вцепени. Това бе признак на доверие между онези, които изучаваха шарусахк; така всеки даваше преимущество на другия и възможност за атака.
— Ще направя каквото мога — рече той. — Но първото нещо, което тя ми нареди, бе да се помиря с теб.
Ашия стисна рамото му.
— Не ти счупих ръката, съпруже. Нито ти моята. Това е достатъчна основа, върху която да се гради.
Облечена в новата си роба, Иневера се излегна върху възглавниците си до Черепния трон. Все още скандална по красиянските стандарти, ярката пъстроцветна коприна стряскаше погледите в една култура, в която всяка благоприлична жена носеше черно, бяло или жълто-кафяво.
Но сега тънката коприна беше непрозрачна. Мъжете повече нямаше да могат да се наслаждават на плътта, винаги готова да достави удоволствие на Избавителя. Иневера беше оставила главата си непокрита, но вместо да пада свободно, косата ѝ беше сплетена и вързана със златни ленти, обсипани със скъпоценни камъни.