Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
Както винаги, преди да се съгласи с мен, Зейнеб със сериозен вид се приближи и заразглежда трупа – отблизо, отдалече, отляво, отдясно.
– Да, инспекторе! – най-сетне изрече тихо тя. – Прав сте, нагласили са го да изглежда като стрела. Но защо ли?
– Отбелязват посоката. Оставили са знак къде ще поставят следващия труп. Помисли си – накъде сочеха ръцете на Недждет?
Замисли се за миг, опитвайки се да си спомни:
– Към „Сиркеджи“... ако теглим права линия оттам, да, горе-долу сочеше това място тук – „Чемберлиташ“.
– Добре, а тази стрела накъде сочи? – изрекох с напрегнат глас.
И двамата погледнахме натам, накъдето сочеха пръстите на жертвата. Срещу нас беше Константиновата колона, издигната от него в чест на новата столица.
– Не, не е колоната – заразмишлявах на глас. Някъде зад колоната ще да е, може би дори някъде зад всичките тези сгради...
Все едно да търсиш игла в купа сено... но моята талантлива криминоложка не го забеляза.
– Площад „Баязид“ ли? – разпали се тя. – Зад колоната е тъкмо той!
Безпомощно разперих ръце.
– Може и там да е, скъпа ми Зейнеб! Убиецът или убийците ни пращат послание. Важното е да разберем какво е то...
Нашият възбуден и оживен разговор привлече вниманието и на Шефик.
– Намерихте нещо ли, шефе?
С бонето на главата си, с престилката и ръкавиците си напомняше повече на готвач, отколкото на криминалист, разследващ местопрестъпление.
– Нямаме нищо конкретно, само обсъждаме един детайл – отговорих аз.
– Кой е тоя нещастник? – попитах след миг с вдигнати въпросително вежди.
– Казва се Мукаддер, фамилията му е Кънаджъ. Все още не знаем нито къде живее, нито какво работи, имаме само ей този документ за самоличност – отвърна той, докато ми подаваше личната му карта от плика с доказателствата.
Хванах я внимателно отстрани, за да не изтрия случайно пръстовите отпечатъци, и се опитах да прочета какво пишеше на нея.
– Да, Мукаддер Кънаджъ, роден през 1950 г. в град Ризе.
– Само това имаме – отчаяно каза Шефик. – Нищичко друго! Нито мобилен телефон, нито визитна картичка, нито портфейл намерихме – потиснато каза той, оглеждайки за сетен път малкия площад. – Освен това е и тъмно като в рог, нищо не се вижда...
Друг от хората на Шефик, облечен точно като него, се приближи до нас и каза:
– Тъкмо затова са изпочупили лампите, инспекторе, за да се затрудним, докато събираме уликите! – рече той, сочейки стълбовете с угасналите улични лампи.
– Изобщо не мисля така – обади се Зейнеб от мястото, на което стърчеше права. – Причината да разбият лампите е била никой да не ги види, като поставят трупа. Те са абсолютни професионалисти и не мисля, че са ни оставили дори най-малката следа.
– Много е рано да се каже...
Обърнах се и видях моя неспокоен помощник, който от известно време беше изчезнал от полезрението ми. До него бяха двама мърляви мъже. Като видяха трупа, и се стреснаха.
– Наистина имало труп, Шеффан! – обади се по-нисичкият. – Я виж как са го проснали на земята!
– А не, Джелло, страхувам се да гледам умрели – мръщейки се, извърна лице Шеффан.
Джелло не изглеждаше от страхливите:
– На късмет е бе! Господ да го прости! Да гледаш мъртвец, е на късмет. Обаче непременно трябва да прочетеш сурата „Фатиха“50!
50 Сурата „Ал Фатиха“, „Откриване“, е първата глава от Корана – свещената книга на мюсюлманите. Това е молитва за напътствие от Аллах и подчертава господството и милостта му. Тази глава играе специална роля в традиционните всекидневни молитви. – Б. пр.
Джелло разтвори дланите на мръсните си ръце към небето и започна да си мърмори нещо под носа, докато приятелят му попогледна с крайчеца на окото си трупа и му възрази:
– Дали със сигурност е мюсюлманин бе, синко, че си му зачел „Фатихата“? Може да е християнин – я виж, проснали са го пред християнска колона...
Джелло не си прекъсна молитвата, но аз отговорих вместо него:
– Мюсюлманин е, мюсюлманин... Защо го помисли за християнин?
Понеже не знаеше кой е убитият, се обърна към Али с поглед, все едно питаше: „Да говоря ли, или да си мълча?“.
– Разправяй, разправяй – подкани го Али. – Той ни е началникът на нас.
Щом разбра, че съм важна клечка, Шеффан веднага се стегна.
– Не ми се сърдете, шефе, не разбрах. То не искахме да обиждаме полицаите, ама нà...
Щом само отвореше уста – и алкохолните пари се разпръскваха навред в свежестта на нощния въздух.
– Карай, сега няма какво да ти се обиждаме, Шеффан, но ни разкажи защо мислиш, че умрелият е християнин?